Един разтегнат до максимум уикенд. Като отвързани бързаме към следващото пътуване, щом се отдаде възможност. Турция е първият избор – близо, бързо, удобно, достатъчно екзотично, за да задоволи потребността от нови преживявания. Е, пак ли Турция? Да, и с голямо удоволствие. Както казва една мъдра моя приятелка – каквото и да преживееш там, никога не стига. Природа, кухня, лайфстайл, всичко тук е различно. Този път Средиземно море – Гьочек. Два кратки полета отнасят в друг свят – пищна зеленина, слънце, тюркоазено сини морски дълбини, палми, олеандри на бонбонено розови каскади, всичко това прави картината мека и красиво обагрена.
Малко туристи, вечерен час. Полицията следи стриктно за спазване на мерките за Ковид превенцията. Опитваме се да се нагласим към новия световен ред.
Ранна вечеря на свещи на морския бряг, френски шансони и ефектни кулинарни мурафети при сервиране на десерта, по този начин Катмер не е топъл сладкиш с шамфъстък и сладолед, той е преживяване. Всичко това зарежда емоционално. Морският бриз, още хладен, дипли на ситно морето. Пасажи от риби под светлината на прожекторите на плажа, рисуват естествена жива картина – безмълвна, красива. Потъването в нея е пълно и удовлетворително. Нищо не може да замени вълшебствата на природата.
Гьочек
Първо впечатление. Вечер е, нямам време да разгледам наоколо, а и хабер си нямам що е то Гьочек. Селцето определям, веднага с пристигането си, като едно Приморско.
На зазоряване пия кафе на кадифено мека тишина, на зелената морава пред стаята ми. Зад хълма след малко се появява и слънцето. Огрява перлите от росни капки по моравата. Магическа красота. Благодаря на съдбата, че мога да преживея такъв момент.
На сутрешната ми разходка по кея, леко коригирам определението си за селцето. Яхтеното пристанище е впечатляващо, с двайсетина 60 метрови яхти, без да броя всички останали. Леко ми намества фокуса. Комплексът, в който ще прекарам няколко дни, също не е Приморско, ами е по ориенталски разточителен и разкошен, с много удачен прочит на съвременен екстериорен дизайн. Футуристични сгради, палми, екзотични цветя, водни канали, които носят допълнителен хлад през летните горещини, романтични мостчета, два 50 метрови басейна, като не броим по-малките. Цветно и много красиво.
Времето е кратко. Програмата се насища до максимум. Еднодневна разходка с лодка из многобройните зелени острови, с накичени като бели гроздове яхти около тях, е приятно и лежерно занимание, с плуване в синьото море, танци на палубата, обяд на китно заливче с бриз и много слънце. Морската шир отваря гърдите, всички сетива получават удоволствие и наслада. Дългите юнски дни удължават приятните емоции. Прибираме се чак по мрак.
Фетие
Град с голямо естествено пристанище, което е дало живот и поминък по тези места от древността. На склона на висока скала в центъра на Фетие още стоят останки от гробницата на ликийския владетел Аминтас.
На известния рибен пазар сме, една от атракциите на града. В кръг са разположени безчетен брой риби и всякакви морски дарове, които замайват с изобилието си. Очите са алчни и поръчката набъбва до небето. Но това е само началото на кулинарното изстъпление. Следва опит за дегустиране на всички мезета, които също се предлагат на това място. Отчаяни, че няма да успеем, си обещаваме да дойдем отново, за да повторим трапезната вакханалия. Обядът, както му е ред, се проточва до вечеря.
Аз скоквам, по някое време, да се поразтъпча из пристанището. Някак случайно, или не съвсем, криввам по един сокак и се озовавам в тукашния "Сохо", който тук се нарича Паспатур. Той се намира в стария град, живописен, цветен, превърнат в увеселителен квартал с безброй кръчмици, кафенета и всякакъв род магазини. Всички се подготвят за сезона. Пия турско кафе в супер модерен и posh бар, продължавам да се рея без цел из пространството, спирам пред турските керамики, ориенталските килими, магазинчета за подправки. Вдишвам с пълни гърди уханията на Изтока, тежки, сладки, носталгични. Един много напевен глас отнейде, ме подканва най-настойчиво да вляза в сладкарски магазин. Изкушения – сиропирани и уханни. Ванилия, карамфил, карамел. Сладкодумец е продавачът, успява да ме накара да направя едно скромно пакетче от 3 кг. сладкиши - халва, локум, баклава, канела на пръчки, чай от рози.
Долината на пеперудите
Като самото име, мястото е приказно красиво. Гледката спира дъха. От стотина метра високи скали като на длан се вижда тюркоазена вода в няколко нюанса, която мие брега на златна пясъчна ивица във формата на полумесец. Страхът от суркане по сипеите и пропадане в бездната, отстъпва пред желанието да преживея този екстремен момент на макс. По чехли, с припълзявания стигам на ръба. Самоотверженият ми шофьор, който храбро ме придружава, вече е изпаднал в паника, моли Аллах да не се капична, че съм поверена на отговорно пазене и бясно ръкомаха да се върна. Мигът е много силен. Адреналинът се е качил. Прекрасно и вълнуващо.
Докато се огледам, няколкото дни минаха като сън в лятна нощ. Път наобратно с нощувка в Истанбул. Изведнъж разбирам, че не мога да мина само транзит през един от най-любимите ми градове. Решението е бързо. Оставам.
Истанбул
Градът на два континента. За него могат да се разказват приказки 1001 нощ. Наричаме го Стамбул или Цариград. Бил е Византион, Константинопол. Винаги е бил символ на имперска мощ - на Византийската империя, Латинската империя, Османската империя. Градът играе ключова роля за християнството по Византийско време. От този период е и най-голямото културно наследство – църквата „Света София“, определяна като осмото чудо на света. Османците замазват великолепните мозайки с установяване на ислямския халифат през втората половина на 15-ти век и я превръщат в джамия.
Вечеря на Босфора с впечатляващ изглед по залез слънце. Вечер на турската кухня. Бързаме да приключим навреме, за да не се налага да ходим боси из града, както трябваше да се придвижваме предишната вечер, все още аджамии в новата обстановка. Щом затворят заведенията, битката за таксита става батална.
Моят ден в Истанбул е посветен на местата, които посещавам всеки път без изключение: следите на европейската култура тук. Мятам се на такси и - към Султан Ахмед площада – сърцето на Истанбул. Попадам на голямата петъчна молитва на мюсюлманите на площада. Докъдето окото вижда, по земята са разстлани молитвени постелки. Хиляди вярващи са коленичили с глави на земята. Мюезинът се носи от две страни: от Синята джамия и от, отново превърнатата наскоро в джамия, Света София. Гледката е изумителна. Един глас се извисява над притихналото множество и звънката му песен омагьосва с протяжния си тон и монотонно повтаряне. Настръхвам от силата на въздействието на този ритуал.
Шофьорът ми неотлъчно стои до мен и все повтаря, че не е добра идея да съм на това място, което не е безопасно. Чакам да свърши службата, за да мога да вляза в “Света София”. Искам да видя как е променена, откакто е джамия отново. Тълпата от хора е гъста и недоброжелателна. Трупаме се без дистанция, блъскаме се един друг, дишаме си във вратовете. На талази ни пускат през бариерата на двора на джамията. Аз съм единствената друговерка в този момент. Не се гледа с добро око на русата ми глава, въпреки че е покрита със забрадка. Парадният вход с високите порти и с мраморните пана по стените, е станал стена-стелаж за обувки. Въздухът е спарен. Мирише на човешка пот и вехти, дълго носени обуща. Промушвам се между тълпата. Каменните килими на пода в църквата са покрити със зелен мокет. Навсякъде са пуснати познатите кръгли свещници, символ на божията светлина, характерни за джамиите. Насилвам се да погледна нагоре към купола. Сърцето ме пробожда буквално. Пред великолепната мозайка на Мадоната с Младенеца е спуснат бял чаршаф. Едно тънко бяло платно е затворило за света красотата на шедьоври от най-висока класа. Не мога да го понеса, твърде много ми идва, като шамар, ударен с опакото на ръката. Излизам.
Farewell питие на top roof bar-a на Интерконтинентал в приятната компания на хората, с които бяхме заедно през незабравимите дни в Турция. Нощен Истанбул от птичи поглед, сладки приказки, мила компания, всичко това, мисля си, е добра основа за приятелство, основано на общата ни страст – странстването. До среща някъде по света!
Facebook Iliana Alipieva | Instagram Iliana Alipieva