"1984"

Тогава, когато площад „Славейков“ беше шикарно място с култовото кино „Култура“, луксозния „Млечен бар“, Книжарницата на художниците, Кулинарния магазин, Алианса, когато книгите не се предлагаха по сергии, бяха кът и се купуваха от под щанда с връзки, от РЕП-а на трамвайната спирка, където се продаваха цигари „БТ“ и „Стюардеса“, билети за трамвая, вестници „Работническо дело“ и „Отечествен фронт“, можеше свободно да се закупи списание „Съвременник“. То бе издание на Съюза на българските писатели с много странен четвъртит формат, винаги със синьо-бяла корица, от тежка негланцирана хартия, в което се отпечатваха откъси от книги на предстоящи издания на български и чужди автори с рецензии от светилата на литературната критика като Панталей Зарев, например, в които читателят буквално се удавяше в интелектуалната претенциозност на авторите. Подмяташе се по рафтовете, докато прашасалите от стоене бройки бъдат заменени от нови. Беше много дразнещо списание. Защо ли? Ми, защото се чувствах като онези хрътки на гонка, които все тичат след примамката и все не я стигат. Простосмъртните нямаха достъп до лукса книги, извън партийните умни писания. Но в онази реалност и фрагмент от някоя интересна книга бе по-добре от нищо.

Така, в един от броевете на „Съвременник“, попаднах на „1984“ - култовият роман на Джордж Оруел. По-добре да не беше попадал в ръцете ми този брой. Моето спокойно, безхаберно, гладко, социалистическо съществуване беше нокаутирано от няколко десетки страници брилянтна, силна, смислена литература. Възторгът ми много бързо премина в ужас. Докосвах се до някаква ерес, която някой бе се осмелил да изкаже публично, на глас, друг бе отпечатал. А аз я чета! Как е възможно това?! В моя свят живеехме е някакво шизофренно състояние – мислехме едно, а говорехме това, което беше “правилно”. А тук, върху белия лист виждах живота си в прав текст, описан с точно ясно перо, остро като бръснач, който правеше прецизна дисекция на строя, в който живеехме (пък в предговора пишеше, че бил критика на фашизма). 

Публикуваният откъс само открехна вратата на интригата. Веднъж надникнал, читателят няма повече мира. Скоро след това се сдобих с книгата. Заминавах в провинцията при леля ми. Щом стигнах, мигом се отделих в една стая и не мръднах, докато не изгълтах и последния ред. Бях се заключила и четях тайно. Беше най-страшната буря, връхлетяла летаргията на живота ми. Изумлението от това, че книгата се продава на пазара нарастваше с всяка следваща страница.

Колкото повече четях, толкова по-ясно усещах погледа на Големия брат, забит в тила ми. Очаквах всеки миг да влезе и да ме замъкне в “стая 101” на прочутата улица „Развигор“, за да ме срещне с най-големите ми страхове. Опитвах се да не се фокусирам върху това, кое в живота ми ме ужасява най-много, за да не проникне някой в мислите ми и после да ме измъчва “емисарят на психополиса”.

“Министерството на любовта” ме потресе, от “Министерството на истината” ми се повдигаше буквално. “Новоговорът” - Doublethink* in Nеwspeak** беше смазващ.

"Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила."

Официализирана измама, манипулация, извратени понятия, гавра с достойнството на човека, принизяването му до най-низките човешки страсти, игра със страховете и отново манипулации, обработка, натиск. Не, че всичко, което пише в романа не го знаехме, преживявахме, изстрадвахме ден по ден. Осъзнах, че пропагандната машина, срещу която си мислехме, че имаме имунизация и няма как да ни зарази, и която се осмелявахме да пустосваме само в най-тесен семеен кръг от ужас, че някой ще ни предаде и колкото да си докажем на самите себе си, че сме будни и все още не съвсем оглупели от режима, работи съвършено, функционира безпогрешно. Цинизмът, с който се обръщаха понятията, дебелащината, с която се провеждаха всички мероприятия за уравниловка, обезличаване, превръщането ни в безмозъчна, безволева маса от еднакво облечени в сиво, безименни герои на труда за благото на малък слой ояли се партийни “другари”, извратени типове, алчни и безскрупулни, всичко това бликаше от страниците. Всичко това беше моят живот.

Но най-страшното дойде, когато в един момент проумях колко добър плод е създала от мен системата, в която живеех. Всевластна, всевиждаща, всеможеща, тя ме бе поливала, хранила, обгрижвала, за да стана куха, послушна, безволева, форматирана правилно, незначителна брънка от нея, да ѝ служа вярно и безпрекословно да ѝ се подчинявам до края на дните си, след което щафетата ще поемат децата ми, внуците и тъй нататък, докато свят светува, че и след това. Защото тя, системата, е стабилна и ще пребъде във времето и това е единствената възможна истина.

Огледах се в собствената си нещастна фигурка - точно като Пинокио:

„Той беше мъничък и мислите му бяха едни такива мънички, мънички…“

Обзе ме безкрайно, разтърсващо до болка самосъжаление. Бедност и душевна нищета. И страх - дълбок, парализиращ. Ударът беше жесток.  Изведнъж видях всичко с кристална яснота. Дадох си сметка що за живот живея. Една книга разпердушини без следа цялата ми кошница от грижливо подредени ценности. Завинаги. Един ясен, звънък глас ме събуди от унеса на безоблачното безхаберие. Викаше ме навън, на площада.

Дребнотемието на бита има чудното свойство да потапя всичко в мараня от леност, да разтегля времето като сапунен балон. Ако се оставиш, понася те лекокрило по допирателната на живота в удобен унес и полудрямка. Докато се усетиш, проспал си дните си. Ако искаш да се изправиш и да тръгнеш по друг път, краката са тежки като олово и те теглят надолу. „За какво са усилията?“ - угоднически глас нашепва.

Скоро след горните вълнения историята взе неочакван обрат. Вековечната система рухна като пясъчна кула. Сполетя ни съвсем неочаквано демокрация. Бях на площада, но не станах герой. Не подпалих Партийния дом. Не скачах по жълтите павета, за да доказвам, че не съм червена комунистка. Не станах репресирана заради дядо ми кулак. “Демокрацията” ме посети мимоходом, после хвана нанякъде. Ентусиазмът от нея беше като фойерверк – светна ефектно и краткотрайно. Днес дори собствените ѝ родители я наричат „преврата“, или в най-добрия случай „промяната“.

От наивитета си се лекувахме като от тежко хронично заболяване - бавно и мъчително. Често си спомням един урок по Научен комунизъм, в който учителката каза: “Запомнете, демокрацията е политическо понятие. Винаги върви ведно с въпроса – демокрация за кого?”

Какво стана с Биг Брадър ли? Ами, порасна. Дигитализира се. Софистицира се. Научи ни на Новоговора. Вече няма нужда от скъпоструващо шпиониране. Ние сами, доброволно и в усърдна надпревара даваме цялата информация за себе си и близките нам хора. Ако можеше да ни види Джордж Оруел отнякъде...

Поводът да се върна към този роман бе анонсирането на предстоящо преиздаване на книгите на Оруел. Как ще го приеме новото поколение, което смята, че живее в ерата на неограничена свобода и демокрация?

Една от най-ефективните методики за манипулация на общественото мнение е да се подхвърли идея, която като дъвка да се разтяга в медийното пространство, докато съвсем изгуби форма. След това тя може да се моделира по съвсем различен начин.

Времето, в който живеем днес се определя като  Студена война, като Трета Световна война, която се води с нови оръжия, наречени технологии, а интернет като новият цифров Гулаг. Информацията се събира, анализира, класифицира, използва.

Оруел, случайно ли се подгрява за аудиторията, или са находка на голям ПР остроумец, извадените от романа понятия,  като Големият брат, Новоговор, Двойно мислене, които се премятат в общественото пространство от десетина години насам и всеки ги върти в речника си с повод и без? Това, което писателят заклейми, се предлага като скечове и смешки, жонглира се с тях, неглижира се вложеният в тях смисъл. Какво искат да ни внушат всички телевизии по света с реалити формата Биг Брадър, който е обиден за участниците, зрителите и автора на книгата? 

Днес всички ние сме чували за Биг Брадър. Знаем го. Той е в телевизията, маха ни дружески от Инстаграм, чатим си с него по Вайбер. 

Големият Брат – най-близкият приятел.

Facebook Iliana Alipieva | Instagram Iliana Alipieva

* Термин от романа „1984“. Означава акт на едновременно приемане на две взаимно противоречиви вярвания като правилни.

** Също термин от романа. Целенасочено двусмислен и объркващ език с ограничена граматика и ограничен речник, използван в Океания.