Напред към миналото - Съевата дупка

Все бягаме по чужбина. Възторгваме се от красотите на екзотични места. Гоним на крилете на самолета далечни хоризонти. Навън, все някъде извън България. Докога? Докато Корона вирусът ни забрани да се развяваме волно и безгрижно по света. Остана, за наше щастие, възможността у дома да прегледаме какво има на местна почва. Харесва ми да преоткривам, да намирам нови места през уикендите, които инак са обречени на домашен покой.

Миналата събота открих едно неочаквано съкровище и то на съвсем кратко разстояние от София. Вместо обичайните зимни маршрути Банско и Боровец, тръгвам, както ме е учил моят любим гуру Насим Талеб, антициклично. Посоката е Балкана. Ловешко-Тетевенският район. Когато е ясно, че няма много опции за спане и хранене навън, добре е маршрутът да е за един ден.

На стотина километра се намира набелязаната цел.

Съева дупка

Можеха да ѝ сложат някое по-привлекателно име, мисля си. Двамата братя Съю и Сею са се криели, според преданието, от турците в пещерата. Друг героизъм не са сторили, че да нарекат това място на тяхно име. Братята Шкорпил, които слагат началото на научната археология у нас, са от първите съвременни изследователи на пещерата. После, по социалистическо време е отваряна, затваряна, а днес се стопанисва от БТС.

Пътят по магистралата за Варна е пуст, чист и сух. Рядко се вижда още някоя кола, изгубена из непрестанно ремонтиращите се платна.

Лентата ме върна към спомени за стария път, който се виеше тесен, стръмен, очаден от дизела на камиони и Вартбурзи, номенклатурни Лади и Москвичи, които не бяха коли, а начин на мислене, указание за манталитета на собствениците си. Най-окаяни бяха безименните, безпартийни, социалистически „трудящи“ се, които нямаха 20 годишен влог за кола и единственото нещо, с което можеха да се сдобият беше Запорожец – срамът на руското автомобилно производство. Никога, никъде другаде по света не е имало автомобил, който по върлото нагоре да се придвижва не с мотор, а с бутане - шофьор, пасажери, всички вкупом, в напън да преодолеем Витиня. Ех, каква радост, като дотътрим това чудо до върха. Надолу! – по инерция, разбира се, щастливи, че и този път успяхме! Баща ми пали доволно цигара, забравил мигом псувните по повод руската машина, майка ми коригира бретона на водната ондулация с ча-ча завъртулки на бузките, оправя червилото в огледалото за обратно гледане, това е знак, че почва веселата част. Тънките токчета на обувките „Кощана“ са дали малко фира, но настроението е бодро. Тон за песен – “На мой приятел си жена”. Ех, какво не давам, за да напъна мишци в тази същата компания! Пеем и се смеем. Няма ги хората, няма го пътят със страшните завои, дето си виждаш опашката.

Може би имаше и нещо добро в това, че колите бях толкова зле направени и тромави. Бързата Алфа Ромео на Гунди и Котков се оказа съвсем непригодна за изостаналия от времето си път и един завой на Витиня отне живота на двамата идоли на България.

Само строгото следене на движението с два Гугъл мапс ни ориентира кога да слезем от магистралата, че с тези спомени щяхме да я откараме до Варна. В село Брестница сме. Оттам кратък, тесен път повежда към мястото, цел на пътуването. Ни път, ни табела дават кураж, че има нещо, заслужаващо внимание наоколо. Спираме щом навигацията казва „стигнахте на желаното място“. Картина в сиво – земята под окапалите листа, оголените клони на дърветата, пущинак, потънал в леност, забравено от бога място. Посрещат ни с лай, строени в редица 4 броя улични кучета и те сиви с опърпана козина. Сами си дават кураж като лаят насреща, но и лаят им е вял някак, по-скоро като молба за къшей хляб. Милите - мършави и залинели, се страхуват точно толкова, колкото нас, така че бързо намираме безопасната дистанция за комуникация. Животинките са гладни, но ние нямаме нищо в колата, за да им помогнем да напълнят коремчета.

Влизаме в нещо като двор с къща, всичко е затворено, изглежда празно, необитаемо. Ехо, има ли някой? – подвиквам плахо. Все пак съм отговорник на групата. И ….  О, Сезам се отвори най-неочаквано под формата на гишенце. Привеждам се в познатата за гише поза на молител. Мил, симпатичен мъж, синеок и приветлив ни посреща с "добре дошли". Казва - след малко ще се събере групата и потегляме. Аз, казва, ще ви водя един час из пещерата. Буден, остроумен и гостоприемен. Цената на билетите е символична. Питам дали ще пуснат осветлението, основно разходно перо. Ще го пусне, как не. То е от времето на социализма, хубаво е направено, заявява с гордост. Групата е малка и сплотена.

Входът е с желязна врата, в която е вплетен силует на прилеп от метал. Започва слизането надолу и разказът на нашия водач. Говори с любов, като за любимата си.

Пещерата е с история над 3 млн. години по изчисления на учените. Наричат я перлата на нашите пещери, поради красотата ѝ. В началото, където все още има силен приток на пресен въздух, цветовете и формите са само загатнати. В първата част сме, наречена Ку‘пена, защото има голям сталагмит във формата на купа сено.

Залите са общо 5.

Втората зала е това, на което природата е казала “не”, съборила го е. Силна. И безкомпромисна. Заличила е с един земен трус граденото стотици хиляди години. Картината се променя с навлизането по-дълбоко в пещерата, която е 70м под земята, влажността е почти 100% и е трудна за живот. Затова следи от обитатели почти няма. Само прилепите, бедните, набедени за причинители на нашия ужасен Ковид стрес бозайници, зимуват тук, където се охлаждат, за да пестят сили и енергия до пролетта. Да припомним – прилепите се хранят с вредни насекоми и опрашват някои дървесни видове, така че милост към животинките, моля ви.

Третата зала е Хармана, на мен повече ми харесва като я наричат концертна зала. Както знаем, акустиката в пещерите е много добра. Тук са изнасяли концерти най-известните естрадни изпълнители, а също и детският радио хор. Не чувам ли отнякъде командите на нашия диригент Христо Недялков? Залата е голяма  - 40x40м  и висока, идеална за представления.

Малко по-нататък минаваме покрай Органа – едно невиждано за мен досега творение, което изумява. Кухи, безчет на брой, от двете страни на пътеката са се строили в съвършен ред един до друг, дълги елегантни, изваяни сякаш посредством най-фина работа скални тръби, кухи отвътре. Следва представянето на този невероятен природен инструмент. При лек удар тръбите възпроизвеждат различни по височина тонове. Екскурзоводът свири кратък музикален момент от прекрасни чисти трептения в една импровизирана мелодия от чисти, звънтящи като ангелска песен звуци. Чудо на чудесата! Това е преживяването на деня! Ще го помня завинаги.

Белият замък гордо се извисява срещу Хармана в четвъртата зала.  Изумително красив, голям и многоцветен. Това е най-цветната пещера, в която съм влизала. Специалистите казват, че се дължи на бедната кислородна среда. Този път не гледам скалните образувания за да открия образи, които времето е изваяло и провокира въображението на посетителите. Не обръщам внимание на Ботев, Дядо Коледа, Мадоната и пр. Наслаждавам се на методичния, непрестанен труд, на милионите години търпелива работа на водата. Поклон пред силата на капката. Един сантиметър се извайва за 150 години!  

Влагата е обагрила в красиви златно-червени цветове пищно спускащите се сталактити, оцветила е в зелено, израснали от земята сталагмити, нашироко е работила с цветната палитра и е нарисувала истински шедьовър. Водата-скулптор най-изкусно е ваяла щедро формите. Те са загладени, в обтекаеми форми, изчистени от всяко несъвършенство. Пищен, разказвателен, бароков разкош на формите. Великодушна щедра ръка е създала всичко това само за радостта да бъде съзерцавана.

3-де картина остава в съзнанието завинаги. Като на кино се върти всичко наоколо, нереално красиво, един свят, наситен с красота и хармония, подреден, спокоен и мирен.

Дупката се оказа с неочакван край – истинска перла.

По стълбите нагоре стигаме последната зала - Космоса, където има ракета. Толкова съм погълната от цветната феерия, че не му обръщам много внимание.

Накъдето и да се обърне погледът - красота и наслада за очите. И дълбок поклон пред най-великия творец – природата.

Хубава си, татковино!

Facebook Iliana Alipieva | Instagram Iliana Alipieva