От Кап Фера до Варна

Пролетно слънце.  Дъх на топла, пробудена от зимен сън, земя. Розовите съцветия на цъфнали бадеми. Зелени, копринено меки морави. Вековни дървета с разлистени красиви корони. Безлюдни пътища. Тишина като кадифено покривало. Спокойствие. Разкош на растителност. Разкош на морски изгледи. Дълга разходка из комплекса „Св. Св. Константин и Елена“ та чак до Евксиноград. Отнякъде изведнъж изскача сравнение с Кап Фера на френската Ривиера. Спонтанно, преди да помисля, изричам сквернословието и бивам осмяна тежко за връзката, която се осмелявам да направя. Но това още повече ме фиксира върху приликите с най-проминентното и лелеяно място за почивка на богатите и известните. Полуостровът край Ница, който е събрал най-много милиардери на едно място.  

Идеята и тук, на север от Варна, както във Франция е същата – да бъде оазис за богоизбрани, далеч от плебса, ограничено за достъп място, там с имотен, у нас с властови ценз. Силно лимитирана аудитория, помпозно строителство, жизнено пространство, луксозна, скъпоструваща, разточителна по представите на създателите си организация на тези много специални места характеризира района тук.

Всичко това предизвиква интерес и желание за принадлежност към елита.

От царско време, когато започва изграждането на това място като лятна резиденция за почивка на първия български княз след Освобождението, та до днес, тук е запазен периметър на хората, които имат специални привилегии.

Центърът на този красив кът от Черноморието ни е познатият на малцина дворец Евксиноград, една от най-красивите перли на архитектурата в България. Той е от малкото сгради, построени и ползвани по предназначение. Макар трудно и бавно, все пак е бил довършен и се е превърнал в любимо място и на цар Фердинанд.   

Дълбока, тучнозелена е прегръдката на английската градина на Евксиноград. Потъваш в нея мигом, щом преминеш заветната бариера на огромния комплекс, който е с над 9000 дка площ.

Познатата пътека води под тунел от лозници към морето. Надлъж и шир, докъдето очите виждат и много по-нататък, се е разпрострял уникалният парк на двореца, най-красиво оформеният в България. Вековните дървета като мълчаливи мимове движат плавно огромни клони, увлечени в своята пантомима и ме оставят да се захласна от красивия им танц.

Тишината е пълновластна царица на това място. Липсата на шум от коли приятно гали ухото. По заник слънце цветовете имат допълнителен кадифен оттенък. Неусетно стигам до „Тунела“, откъдето гледката към морската шир е прелестен акварел в аквамарин и злато.

Ситният пясък на плажа е в топли жълти нюанси, белите мехурчета на морската пяна мигновено се топят, изгубили сила при лекия допир със сухия пясък на прибоя, оставяйки само лека вълнообразна диря след себе си. Идилична картина в меки, топли тонове.

Хладна привечер с лек бриз обещава неповторими морски картини, неустоимо зове навън, сред красотата на Дворцовите градини. Докато се усетя, вече съм пред Двореца. Харесва ми много тази топло розова голяма къща във френски Ренесанс, тип шато, която е оцеляла от 1889г. до наши дни. Това е първата резиденция на първия монарх на Третото българско царство – княз Батенберг. Дори най-напред носи името Сандрово, както наричали близките му Алексанър Батенберг. Имотът му е дар от Гръцката митрополия. В него е имало манастир св. Димитър, който първоначално е бил устроен за негова резиденция. Комунистите го разрушили веднага като дошли на власт.

Фердинанд, след Батенберг, продължава изграждането на комплекса и огромния парк. Това било любимото му място. Тук дори е подписал Указа за Съединението на Княжество България с Източна Румелия.

Финансирането било осигурено от майка му, княгиня Клементина Бурбон-Орлеанска, която е дъщеря на последния френски крал Луи-Филип. Дворецът бива преименуван на Евксиноград, което идва от гръцки - „гостоприемно“ море.

Всъщност мястото не е било обикновен пущинак, както го описват някои историци. То е било най-северното пристанище на Варненския залив, защитено от ветрове, което е ценно при акостиране на кораби. Имало е добър търговски обмен, намерени са монети от различни краища на света. Идвали генуезки търговци дори. В древността е носело името Кастрици. Най-старите находки са от късно античния период. Някои археолози твърдят, че е било място, където са полагали урните с тленните останки на мъртвите, за което говорят многото намерени глинени съдове, използвани за тези ритуали.

(такива артефакти видях да се изхвърлят в контейнери на боклука! Пък в Торино в двореца на Савоите, до едно парченцата са номерирани, прошнуровани и подробно описани и са подредени в стъклени витрини).

Топъл розов цвят, бели веранди, лека, изящна орнаментика, това е гледката към фасадата, която грее на слънчева светлина. Искрящи тонове на ментово, розово или жълто в салоните - разходката из двореца е приятна и интересна. От оригиналното обзавеждане е останало малко. Килими и картини са изнесени веднага от новата власт след 09.09.1944г. Преминавам през просторните салони на първия етаж. Светло, с много въздух, който идва от високите тавани и разположените едно срещу друго големи, стенни огледала в позлатени рамки.

На втория етаж са покоите на царското семейство. Както му е редът, всеки има отделни спални, будоари и санитарни помещения.

Гледката към морето е приказно красива. Около двореца е оформена френската градина. И тук, както в къщата на Ротшилд в Кап Фера, огромният парк е разделен на различни градини, макар да не са 7 на брой, а само две. Има също като там и огромни оранжерии. Централно пред входа има езеро с водни лилии, фонтан, антични статуи, много цветя, места за отдих, цъфтящи дървета. Широка, дълга, права алея води към морето. Дишаш с пълни гърди. Всичко си е на място – планирано, построено, измислено до последния детайл. Макар запуснати и зле поддържани, дворецът и паркът са уникални, нямат аналог в България.

Разходката продължава с часове. Минавам край Слънчевия часовник, покрай Слънчевото бунгало, което е място за обитаване от Премиера на страната. Пожелавам си някой да прояви интерес и да запази този безценен архитектурен комплекс, който тъне в историческо безхаберие.

Морето по заник слънце. Снимам, снимам, нямам насита, не мога спра. Птичи песни. Лек шум от прибоя. Радост за сетивата. Красиво до прималяване. От този синхрон лъха омиротворяващо спокойствие. Ето затова съм тук.

 Facebook Iliana Alipieva | Instagram Iliana Alipieva