За любовта на един Иван

Nomen est omen – името е знак, казва древната римска максима. То е енергия. Вибрациите от изричането му всеки път отекват във вселената, влияят й.

Сигурно сте чували израза “музика на името”. Пиер Роже я определя като ключова за съдбата на човека. Трептенията на отделните букви са хармония на глухи и звънки звуци. Те създават мелодията на името.

Светът е цифри, цветове и букви. Всяка буква е ключ към енергиен поток. Затова името има значение. Учителят Петър Дънов съветва родителите да се обърнат към нумерологията, когато избират име на децата си, ако искат те да са здрави и щастливи.

Първата гласна буква в първото име е най-важна. Смята се, че тя е ядрото на енергията в него. Древните народи са вярвали, че душата влиза в тялото с вибрациите на първата гласна от името.

Гърците казват, че всички имена днес имат гръцки произход. Има имена, които живеят от прастари времена. Едно такова име е Иван. Означава “божата благодат”. Или “богопомазан”. Носи много силен положителен заряд, свързано е с Йоан Кръстител, пророкът, кръстил Исус Христос. Най-популярното име у нас. Ивановден е национален празник, както обича да се шегува един мой приятел Иван. Това име е класика, не остарява, оцелява срещу модните тенденции в имената. Енергията му е силна, има добър резонанс.

Всеки има в живота си един Иван. Моят се оказа фатален. Преопредели живота ми. Сложи незаличима дамга върху личността и характера ми. Да бъдеш в негово обкръжение се оказа най-голямото изпитание, най-тежкия товар, който нося дълго време на рамене, без да мога да го оставя някъде и да почина.

Преживях ада на живо. Беше егоист и добряк, беше умен и наивен като дете, беше моят идол и най-омразният ми човек, беше груб, а раним като дете. Беше този, когото никога не разбрах. Самоунищожителната му страст ме ужасяваше и прехласваше. Влудяваше с егоцентризма си и убиваше със слабостта си. Жесток и милосърден, умен и безразсъден. Носеше у себе си толкова противоречиви характеристики, колкото може да има една дълбока, многопластова личност. Страдах безумно. Обичах го безкрай.

Да привлечеш вниманието му беше истинско предизвикателство. Все се надигах на пръсти, та дано ме забележи. Рядко се случваше. Беше зает със собственото си аз. Интересуваше се единствено от своите си неща, напълно индеферентен за света наоколо. Интересите му, каквито и да бяха те, го поглъщаха като изцяло живееше в друга реалност. Тъгувах, копнеех за малко внимание, страдах. Една негова дума бе в състояние да нареди счупения ми на милиони парчета свят, да върне надеждата, че път един към друг има. Тази дума остана неизказана.

В редките случаи на близост между нас греех от щастие. Имахме си свой език в кратки мигове на забава и игра заедно. Обичах да стъпвам върху обувките му. Всеки път го разсмиваше удоволствието, което ми доставяше играта помежду ни. Обръщах поглед нагоре и виждах лицето озарено и красиво, острата брада, трапчинка по средата беше белегът, с който съдбата го бе белязала специално за мен, мислех си. Беше красив човек. Типични мъжки черти, идеално подредени зъби, усмивка, за която мечтаех, защото рядко я виждах на лицето му.

Но това бяха само малки глътки свеж въздух, след които още по-мъчително ставаше потъването в бездната на тоталната му липса. 

Егоцентрик до краен предел. Мисля, че ако има еталон за тежък характер, той би бил христоматиен пример, прототип на литературен герой.

Не ме приел никак добре, когато за първи път ме видял. Научих го случайно много по-късно. Някак го усещах през цялото време. Все се борех да заслужа вниманието му, признанието му. Така и не успях. Не се получи, колкото и да се стараех. Никога. Не бях аз това, което той си беше представял, което бе искал. Остана разочарован до края на дните си.

Затворени в различни светове, орбитите ни рядко съвпадаха. Между нас винаги стоеше някаква непреодолима преграда, невидима граница, която слагаше разделителна линия. Никой никога не я прекрачи.

А имахме много да си кажем. Сега го зная. Копнеех за обикновен, подреден, скучен живот, болеше ме, че не е модел нито за поведение, нито за подражание. Плачех много, мечтаех да е друг. Никога не покри нито един общовалиден стандарт за приемливо поведение. Крайности. Отвъд всяка мярка. Срамувах се, страдах, исках нормален живот. Лашках се в ужаса на най-страшните чувства да обичаш някого толкова, колкото искаш да изчезне завинаги от света, защото е невъзможна тази обич. Днес си мисля, че ако не беше точно такъв, аз щях да съм друг човек и да имам различна съдба.

Зная, че с времето се научи да ме обича - по своя си начин, без думи, с непонятни понякога жестове, които не винаги съумявах да проумея. Не успяхме никога да говорим за нещата, които бяха важни за нас. Разминахме се житейски. Времето ни изтече като през пясъчен часовник и спря безвъзвратно. Днес искам да кажа, съжалявам, за всичко, което пропуснахме. Но това вече няма значение. Няма смисъл да претакаме миналото, оттам идва само тежък дъх на тъга и непоносима мъка. 

Животът ми с него беше приключение, от което настръхват косите и на най-големите търсачи на силни усещания. Едно фантасмагорично пътуване през реалността, извън всяка норма за нормалност и добро, за спокойно и безметежно съществуване. Качи ме, без да ме е питал в един влак на ужаса без пилот, защото бе пуснал лоста за управление и го остави да лети безконтролно. Зачеркване на всички правила, живот извън стандарта, извън социума. Надолу по наклонената плоскост, с бясна скорост. Всеки опит да се задържиш  коства рани и много болка.

После обратно нагоре в бърз полет докато дъхът спре. Милост! Но няма почивка. Achterbahn-ът продължава да лети. Като в улей на бобслей събираш скорост, на острия завой, ако не внимаваш, изхвърля те от трасето.

И само за миг, ако спреш на място, идва огромното пропадане. Надолу към пропастта – летиш като в сън. Но не е сън, това е твоя собствен живот. Ти си герой от някакъв сюрреалистичен сюжет, летящ слон с обелиск на гърба си, гледаш как времето буквално изтича в бездната, любими хора потъват в него без следа. Тъмнина и празнота. Само лъчът на младостта те изстрелва отново и отново към светлината на оптимизма.

На бързи обороти се въртиш в каросела, клоните на житейските премеждия като камшици удрят оголените части на тялото. Рани, кръв. Въртележката не спира.

Имаш покана за пир в чест на Дионис, богът на виното. Тържество с награда. Победителят ще отиде при боговете. Ясно е кой е той. Подготвял се е дълго и методично, със страст, както всичко, с което се захване. Този театър на живота от фарс преминава в друг формат. Крещиш с всички сили: Не! Но главният герой напуска представлението по средата на действието. Прожекторите гаснат. Отново тъмнина. Пустош.

Не зная дали и днес бих имала търпението и куража да седна да говоря с него и да го накарам да ми разкрие демоните си. Раните, които ми нанесе, са живи и кървят. Споменът е болезнен и мъчителен. Опустоши безмилостно и егоистично детството ми. Даде ми най-ценните уроци. Такъв беше моят Иван. Ужасен. Невъзможен. Демоничен. Най-любим! Баща ми.

А какъв е вашият Иван?

Facebook Iliana Alipieva | Instagram Iliana Alipieva