English
Помните ли коя е книгата, която сте прочели най-напред? Първият ми спомен от четене на книга е един от най-вълнуващите ми житейски спомени. Купили са ми книжка от книжарницата на село, тъничка, голям формат, с прости картинки и с големи букви, с римуван текст, която разказва за едно птиче, паднало от гнездото. Дядо ми Алипий ми чете и препрочита до припадък два дни историята. Всеки път изгарям от напрежение и роня сълзи, когато майка му напразно се щура напред-назад да го търси. Викам с глас, за да ѝ помогна да го намери. Историята се повтаряше при всяко четене. Всеки път вълнения. Магия.
На третия ден с поомачкана от прелистване и с петна от сълзите ми книга, гордо се явявам пред баба ми да ѝ чета. Тя изумява, как е възможно невръстно 4-годишно дете да може да чете. Мога да кажа сега скромно, че просто съм си вундеркинд. Истината обаче беше, че бях запечатала като на фотографска плака всичко, движението на очите на дядо ми, повдигането на лявата му ръка и много точно знаех кога показалецът прелиства на следващата страница. А целият текст беше в главата ми.
Баба ми, от своя страна, събира тутакси съседките да видят и чуят. А те се дивят и повтарят, бре тия софиянци, много учени, бе! И цъкат с езици, докато наместват шарените пошове на главите си, като ги подгъват пред ушите, та да не им се хлъзгат назад. София беше някакво вълшебно, мистериозно място, където жените ходеха гологлави и на високи токчета и щом това е възможно, то всичко беше възможно да се случва там.Скоро вече четях наистина и със страст.
Събирахме вечер “сло́бодните”, както презрително наричаше баба ми Яна всички, които се мотаят и 5 минути без работа, и на които прощаваше безделието само, когато слушаха любимото ѝ внуче, и провеждахме литературно четене на глас в големия ни двор под сливата. Хората седяха на трикраки дървени столчета, които сами си носеха и слушаха с интерес. За тях художественото слово беше непознат, вълнуващ свят, в книжарницата имаше предимно канцеларски материали и партизански разкази от Ст. Ц. Даскалов, които никого не палеха да ги чете, защото партизнаните бяха заклеймени като нехранимайковци, мързеливци, които са се скатали от кърската работа, а това се смяташе за дъното на човешкото падение.
Денем репетирах, а вечер от амвона на първата площадка на стълбите на къщата ни, с апломб четях пред аудитория от верни фенове, които поощряваха всяко усилие с бурни окуражителни аплаузи.
Много от хората тогава бяха неграмотни или по културно му илитерати, които слушаха цял ден радиоточка от местно значение, която ги облъчваше със скучности без край.
У дома попадаха в света на братя Грим от София, разбира се. Преди години гледах един прекрасен филм “Влюбеният Шекспир”, много ми напомни времето на моето детство, когато на нашите импровизирани представления хората са вълнуваха и подсказваха на героите какво да правят, за да се спасят. Мил ми е този спомен, кътам го като ценна реликва.
Веднъж открили магията на писаното слово, ние оставаме завинаги запленени от неговия необятен океан от емоции, фантазии, образи и събития.
В деня на българската азбука, честит празник и нови светове с книгите ви желая!
Facebook Iliana Alipieva | Instagram Iliana Alipieva
