English
Проф. дин Петър Стоянович
С прелиминарния мир от Сан Стефано (19.02./03.03.1878 г.) се слага неофициален край на четвъртата за XIX век руско-турска война. Под знамето на „освобождението на братята българи“ руснаците успяват да разширят властта си към проливите и Цариград с условен успех, несъответстващ на направените инвестиции и дадените жертви. Допълнително притиснат от славянофилските кръгове в страната си, цар Александър II не успява да направи правилна преценка на състоянието на армията и държавните финанси. В деня на примирието руската хазна е празна. Под стените на османската столица стои една обезкървена, слабо хранена, недостатъчно въоръжена и нападната от болести армия, която няма никаква мотивация да продължава битките или да поеме вероятно продължение на изтощителния конфликт. А такава заплаха съществува. От началото на февруари в Мраморно море демонстративно се разполага британска флота, а във Виена възприемат разширяването на руското влияние наБалканите (вечната ябълка на раздора между двете империи) с еднозначно отрицание.
В село Сан Стефано, днешният истанбулски квартал Йешилкьой, на карта се създава една Велика България, неприемлива за никоя държава извън Русия. Макар териториите на Санстефанска България да обхващат преимуществено етническо българско население, нейната големина би я превърнала в основен фактор на Балканите.Всъщност, съдбата и територията на бъдеща България е договорена от заинтересованите велики сили две години по-рано на неофициална среща между монарсите и външните министри на Австро-Унгария и Русия. На 8 юли 1876 г., само два месеца след избухването на Априлското въстание, в замъка Райхщат е договорено новото статукво на Балканите след една Руско-турска война и подялбата на сферите на влияние.
Една от малкото позиции, по която Австро-Унгария и Русия имат пълно единодушие, е общото им съгласие – след една руско-турска война – на Балканите да не се допусне създаване на голяма българска или сръбска държава. Според австро-унгарската версия на преговорите след войната България и Румелия ще се създадат катоавтономни провинции в рамките на Османската империя; според руския ще се създадат две независими княжества. (дайте си сметка, че последвалата практика на създаването на Княжество България и провинция Източна Румелия следва именно тази компромисна логика). Цариградската конференция (12.12.1876 – 20.01.1877) не внася особена промяна в договореностите от Райхщат; те са потвърдени с Будапещенската конвенция (15.01.1877). Бисмарк уверява Александър II, че няма никакви интереси по един казус, който не заслужавал костите дори на един померански мускетар.
Дебело трябва да подчертаем, че наивните български блянове за „Санстефанска България“, за някаква „зловредна западна намеса“ и осуетяване на руската „добронамереност“ и усилия в създаването ѝ, както и противопоставянето на „добрия“ договор от Сан Стефанона „лошия“ Берлински договор са лишени от всякаква меродавност и историческа истина. Русия тръгва към войната с Османската империя с пълното съзнание и ясни дипломатически договорености с останалите велики сили,че не само няма да се създаде голяма България („Велика“ или „Санстефанска“, както е кръстена впоследствие), но същата ще бъде разпокъсана на няколко части, малка част от които въобще ще напуснат османския суверенитет. А с договарянето на анексията на Бесарабия практически е обречено българското управление на Северна Добруджа, която ще се даде като компенсация на Румъния.
Идва моментът Австро-Унгария да легализира „договореностите относно промените, които могат да се наложат вследствие условията на мира между Русия и Турция, залегнали в договорите от 1856 и 1871“. Канцлерът Бисмарк става посредник на този спор между Великобритания, Русия и Австро-Унгария. На 19 февруари, в своята реч в Берлин, той обявява, че като „честен посредник“ желае да изглади противоречията между трите велики сили. На започналия на 13 юни 1878 г. Берлински конгрес усилията са насочени към възстановяване равновесието на Балканите и (временно) решаване на българския въпрос. За Бисмарк конгресът е продължение на принципната му политика да държи отворен пътя към Виена, без да затваря този към Петербург. Не в Сан Стефано, а в Берлин е създадена новата българска държава, защото временният договор няма международноправни последствия.
Договореностите между Русия и западните сили преди началото на войната са де факто отказ от създаване на една България в нейните исторически, етнически и верски граници. Райхщадскотоспоразумение (26.06./08.07.1876) и Будапещенската конвенция (03/15.01.1877) между Русия и Австро-Унгария предварително правят невъзможна държава със „санстефански“ граници. Лондонското споразумение (18./30.05.1878) между Русия и Великобритания ги потвърждава.
Берлинският конгрес не решава по отношение на България нищо различно от това, което Русия вече е договорила с останалите велики сили, но е безспорно, че в масовото съзнание устойчивият положителен образ е запазен за нея, а целият негатив е хвърлен върху Запада, несправедливо обвинен за разпокъсването на българското етническо землище. Това тежко противоречие лежи в основата на българското предопределение и доминира целия нататъшен политически път на България. То е основната причина за стремежа на българите към национално обединение, определян и атакуван от страните по договора и от облагодетелстваните съседи като разбойнически ревизионизъм. Този български иредентизъм определя впоследствие и голяма част от политиката на българските монарси.
Дали става дума за Източна Румелия или за Македония, за Южна Добруджа или Беломорска Тракия: в основата на всяка война, на всяка регионална или международна изолация на страната, дори във всяка стъпка на държавата лежат решенията на всички велики сили в периода 1876-1878 г. Те са лишени от изненада, защото са предварително и стриктно договорени – и Русия е една от страните по тези договори. Казано накратко и тъжно: тръгвайки срещу османците, Русия отдавна знае, че максимумът на реално възможното е възстановяването на една частична, орязана и не-велика България. Но тъй като през цялото време е участвала в зачеването на този разчленен политически труп, след края на войната Петербург прехвърля цялата вина върху „коварния“ Запад и до днес (странно: с наше ежегодно участие!) успява да поддържа този лъжовен мит и на днешния ден приема цветя и поздравления.
3 март е датата, след която стана възможно възстановяване на българска държава, в пъти по-малка от етническите и териториални граници на българската нация. Което, за Бога, не е малко. Но не е нищо повече.
