English
Сердика, Средец, Триадица. София – означава Божия премъдрост. Моят град. Носи красивото си име вече 6 века. В дългата си история е минала през множество възходи и падения, обусловени от римляни, турци, земетресения, пожари, войни, съвременни мародери. Оцеляла е, запазила е дух. Има я.
Днес София има рожден ден. По празниците стават чудеса! Тръгвам в слънчевата утрин по жълтокосата улица “Витошка”. Къдрите ѝ от бетонни павета блестят от чистота, а не са мускуриви и неумити като на бездомно цигане. Спирам на площада “Баба Неделя”, вековечният център на града. Оглеждам се за някой залутал се римски архитект, от онези, дето са построили термите.
Минавам през Банята, с топлите чудотворни води. Тя си е свещен храм на живата вода – безценно-целебна, а не умилително-профански опит за музей. Потапям се в топлите води, този божествен дар на природата.
Пред мен е Ларгото. То е светло и приятно място, ценен исторически монумент с почистен стъклен покрив, а не е едновременно парник и сауна без вентилация, и римските останки не са реставрирани от пишман неук майстор-зидар. Излизам от подлеза и пред мен е чудна гледка! Пред Президентството са си уникалните ни жълти павета, да им се дивят коскоджамити големци и важни персони от цял свят, а не са бетонни блокчета за гаражи.
Напред е Дворецът, потънал в зеленина и виещи лиани и измити прозорци на стъклените тераси, а не дантели от паяжини и прахоляк. Вървя по “Царя” до Университета и възкликвам “аферим” на двама родолюбиви българи, оставили нещо ценно, непреходно, вечно. Моята Алма Матер!
Стигам Орлов мост, символ на свободата, мястото, на което за първи път са посрещнати затворниците от Диарбекир, надигали глас против турското иго. 
От тук символично започва изграждането на новата столица на Следосвобожденска България. Провидял е бъдещето на града проф. Марин Дринов, когато е предложил София да бъде столицата на Обединена България. Равното Софийско поле - кално, пусто, без улици, без осветление, без канализация, без транспорт, останки от разрушени къщи - гледка, отчайваща и безнадеждна. Но не и за младата държава. С визия за бъдещето на града, с амбиция, страст и любов започва изграждането на нова София, за да се превърне за двадесетина години в малко, но изключително красиво бароково бижу. Поклон. Поглеждам отново филигранните криле на орлите на моста. Бдят над града повече от век, все така красиви, недокоснати от времето. Топло ми става. Уютно. У дома съм си.
Отбивам се за финал в Градската художествена галерия, където е подредена изложба на българки художници с пейзажи на София. Историята през погледа на живописта. Интересно и поучително.
В края на изложбата има една картина, която не е пейзаж. Наречена е “Твоята история не е моята история”. Представлява редица от хора, подредени един подир друг и свързани така помежду си, че движенията на всеки един от тях се обуславят от движенията на останалите. Както и да се опитваме да се отскубнем, все оставаме свързани всички ние помежду си и по вертикалата на историята, и по хоризонталата на съвремието. Защото моята история е и твоята история. Моят живот е и твоят живот. Моят град е и твоят град.
Честит празник, София!
Тази статия все още няма коментари