English
Отминаха безвъзвратно времената на първомайските манифестации и кебапчета, мушнати в четвъртинка хляб „Добруджа“, по улиците на София след това. В този почивен ден родителите ни отиваха задължително на манифестация под съпровод на духова музика, изпълнявана от ученици. Обикновено валеше дъжд и моята музикантска униформа от бял памучен плат леденееше на раменете ми, а късата пола не даваше грам топлина на посинелите от студ крака, обути в къси чорапки по устав. Затова пък бяхме горди, че сме част от голямото тържество и надувахме фанфарите с пълни гърди и в стройни редици пред мавзолея. Компенсацията за тежкия баритон, който ми бяха поверили и чиято връв се впиваше до кръв в рамото ми, бе, че са ми дали много отговорната задача да давам тон на децата, щото диригентката ни крачеше бодро по това време с колегите си в други редици. Обичам маршова музика. Има отчетлив ритъм и нещо вдъхновяващо и бойко в нея. Повдига духа. Не ми тежаха нито репетиции половин година преди това, нито студуването.
До обяд всичко приключваше и започваше веселата част, включваща задължително агнешко печено, закупено с връзки (но на всяка трапеза задължително), зелена салата, нарязана на ситно, с пресен лук и репи, до тях се достигаше и без много връзки. Домашно вино и Лили Иванова пълнят картината. Жените на водна ондулация и тънки токчета, мъжете със сейлонови ризи и костюм четири сезона, обикновено в кафяв цвят. Кафявото е най-тъжният цвят на света. Всичко потъва в него, поглъща всяка радост. Ако празникът се случеше през почивен ден, отработваше се. Така, хем си зает в почивния ден, хем си го изработваш следващата събота. Властта си бе присвоила Първи май като свой празник, въпреки че е възникнал в далечната 1856 г. в Австралия, в борбата за нормиран 8-часов работен ден. 
Днес денят ще мине без празнични фанфари. Натикани по къщите от шест седмици дори може би ще пропуснем да отбележим коя е датата в календара. Много от нас няма да се върнат по работните си места, така че какво да празнуваме? Капиталът в цял свят запрати с един ритник в двумесечен безплатен отпуск трудЯщите се. Нали все цяла седмица чакахме петък, да си починем, после цяла година правехме планове за лятната отпуска. Социалните мрежи са пълни с мъдрости от сорта „мразя да работя“ и пр. Внимавай какво си пожелаваш, казва поговорката. Оказа се, че сме в една безконечна петък вечер. Но сякаш не сме много доволни. Безкрайният празник също не носи наслада. Сега бленуваме офис, колеги, дори метро с хора в него. Защото сме социални животни и общество ни трябва, за да съществуваме.
Ако все още имате работа, щастливци сте. Празнувайте, имате повод! На всички останали бон шанс в новите хоризонти, които ще откриват!
