English
Днешният ден като машина на времето ме връща в пионерските ми години, когато като млади активисти, под крилото на Партията любима, сме изпратени на обучение в едно родопско село на лагер-школа за зимната ваканция. Мъдра е Партията, на един хвърлей разстояние от заветното Пампорово, и на една ръка вярно служене на партийната повеля. Та, като начинаещи ентусиасти, не натегачи, защото децата лесно могат да бъдат вдъхновени, бяхме с блеснали погледи, устремени в светлото бъдеще, настанени в Чокманово, което звучеше много стресиращо по турски и не беше никак "cool" тогава, защото не се месехме с другите етноси, ама никак. Обясниха ни, че всъщност селото е чисто българско, жителите му отказали да приемат вярата на завоевателя, та ги нарекли “чок иман”, сиреч твърда вяра. Нямаше Гугъл по онуй време, та трябваше да приемем на вяра версията на нашите водачи. Вторият шок бе, че ни настаниха в местния пансион, който се оказа за слабоумни дечица. В туй ти ми затънтено село - цял пансион?! Оказа се, че заради водата, която пият хората, много деца се раждат с умствени увреждания, та за удобство, хем наблизо, хем много, много да не се разнася информация, направили училище и пансион. Тогава още не знаех Кен Киси и “Полет над кукувичето гнездо”. Спане в общи помещения, всички наедно, а дръжките на вратите, отрязани от вътрешната страна, за да не могат да ги отварят децата.
В едно шкафче пък намерихме лосион за унищожаване на въшки по човешко тяло, което беше абсолютно непонятно в онова време, когато все още не познавахме благинките, които тези дребни буболечки могат да носят в училище. Шокът си беше многопластов. Но намерихме изключително радушно посрещане от страна на персонала, хората бяха щастливи да могат да се грижат за деца, които са адекватни. Бяха трогателно мили, още помня главната готвачка, как с неочаквана за фигурата си нежност и деликатни движения вчесваше дългите коси на момичетата всяка сутрин, сплиташе ни на плитки, прегръщаше ни с искрена радост и все повтаряше “мамини”. Наготвиха ни за седмица всички възможни родопски гозби, най-впечатляваща за мен клин - баница с ориз. Селото много се гордееше със своя прочут съгражданин Бисер Киров, който бе супер звезда. Страдаха само, че се срамувал да признае произхода си и никога не се вясвал тъдява, след като се прочул.
Чокманово е в красива долина с меки хълмисти овали в охра, които го ограждат отвсякъде. Сняг нямаше, но вятърът от Родопа нижеше на тънки талази ледени воали. За правоверни като нас, на които е обяснено, че религията е опиум, и че Йордановден е празник на Данчовци и Данчета, може да се направи и едно по-различно онагледяване на празника, който е християнски и чества кръщението на Христос в река Йордан от Йоан Кръстител, без страх, че ще се приеме другояче, освен като традиция, изчистена от всяка религиозна нотка. Ритуалът, свързан с празника, представлява хвърляне на черковния кръст в ледените води на местния вир и намирането му от най-достойния млад мъж на възраст за женене, за да бъде благословен за щастлив живот и здраво семейство, а на селото да донесе благодатна година. Слънцето лъжовно се усмихва, хапе. 
Младите мъже са се строили около водата. Попът прочита нещо неясно набързо, пропява леко и мята със сила месинговия кръст в дълбоката вода. Младежите, вече голи, само по гащи, скачат тутакси и водата започва буквално да ври в борбата между тях в опита им всеки да намери кръста. Краката ми в гумените ботуши са отдавна ледени, сълзи издайнически се стичат по куража ми да следя представлението. Кръстът го няма. Многото хора са размътили водата и нищо не се вижда. Студът изхвърля от състезанието един по един младежите с посинели от студ устни. Разочаровани от неуспеха, един по един се предават. Окуражителните викове не помагат. Останал е един мъж, който продължава да се щура напред-назад. Все някой трябва да намери кръста, инак е зла прокоба за селото. Попът кърши пръсти нервно, пустосва се, че го е метнал много силно. Хората са се събрали и подкрепят с викове мъжа. Времето започва да губи измерение. Като във фантастична картина се сливат викове, смях, песни, омара над водата, бледи тела, изумени очи и пак викове, дай, още малко, намери го, деца тичат край вира, крещят, жени се кръстят и гледат към небето, шепнат молитви. Героят, замаян ту следи командите, ту гледа с празен поглед, потапя отново и отново глава в сивата, ледена вода. Връщане назад няма. Всички погледи са фокусирани в него. Трябва да се извади кръста. Това е неговият кръст по неволя. Надежда, еуфория, отчаяност. При поредното гмурване кръстът е намерен. Еврика! Слава на човека, на неговата победа! Два дни всенародни тържества.
Ден преди да си тръгнем, момчето почина.
Мисля си как очакванията на другите ни правят герои.
Честит Кръстовден!
Тази статия все още няма коментари