English
Спонтанен набег към Кавала беляза уикенда с неочаквано преживяване. За мен това е най-близкото обетовано кътче през зимните почивни дни на Банско, когато ски oпашката се вие като огромна, дълга змия край кабинковия лифт, а пистите бясно пренаселени, са арена на банални сцени с отприщени, най-долни страсти. Благословено с мек климат и много слънце е малкото градче. Само час път сред серпантините по периферията на Пирин и картината се изчиства, мъглата се вдига, небето се прояснява. Нов климатичен пояс, наречен Гърция. Времето е типично пролетно с малко слънце през облаци и лек, зимен хлад. Посещението е с рутинна програма. Кратка разходка из залива на бягащия конник, както го наричат заради формата му, е прелюдията към ралаксиращия следобед. Още е рано и в ресторантите на пристанището е рехаво откъм посетители.
Няма критерий, по който да се ориентираме кой е най-добрият между всички тях. Двукратна разходка напред-назад и решението е взето – ще бъдат синьо-белите покривки на квадрати. Оказва се най-добрият избор, ура! Първият ден на сезона е, с първата прясна риба от много време насам. Неочакваните студове блокирали за дълго риболова през изминалите зимни месеци и това е първият уикенд, когато работата се е върнала в нормално русло. Хората са мили и усмихнати, приветливи и търпеливи при лашкането ни в избора на гозби от една крайност в друга. Имаме и най-добрата маса – край прозореца. Гледката навън е красива. Яхтено пристанище, чисто и прегледно, подредено с малки лодки, които оглеждат белите си снаги в синьо-зелените води на кея и се кипрят като млади невести на проблясващото слънце. Палми, леки вълни от бриз, кадифено меко надиплена вода. Пасторална картина. Музика на бузуки и китара с леки напеви на мъжки дует усилват усещането за слънце и топлина. Много е топла гръцката фолклорна музика. Рефрени за любов, подсладени от кадаиф с локум, са финалният щрих в приятното усещане на безметежно реене над следобеда.
Следва традиционната лека разходка из стария град – Панагия, със стръмни сокаци, традиционна балканска архитектура с многоцветни фасади и остроъгълни тераси в опит да се целунат над главите на минувачите, портокалови дръвчета с искрящо оранжеви плодове, крепостта на самия връх на хълма, акведукта Камарес от птичи поглед и традиционното гръцко (турско) кафе в “Брики” с изглед към залива на града. Този път обаче, заведението изглежда някак душно и се отправяме към “Имарет”. Преодолявам вътрешна съпротива да се пъхна в най-изискания хотел, щото ми е лежерно. Позната ми е психиката на провинциалния персонал в луксозен хотел. Виждала съм хотела само отвън - типичен османски рисунък в архитектурата на огромната сграда, с цвят на пустинен пясък, медни кубета, потъмнели от времето, строени като армия войници на султана (както ще разбера по-късно 100 на брой!). Няма други сгради в такава стилистика в Кавала. Това ме заитригува. Пропускам глуповатото високомерие на дребна служителка в хотела, на която любима дума се оказва “не”, типичен Балкански синдром. Не можем да разглеждаме комплекса, не можем да влезем в библиотеката, не можем да излезем на терасата. След тройното отрицание, вече изразходвала достатъчно достатъчно негативна енергия, младата жена се предава пред спокойствието и мекотата на непобедимите ни, усмихнати лица. Седим на гръцко кафе във френската! сладкарница, с ориенталски лампи и “ен" на брой постери на прословутия плакат с Черния котарак от известното кабаре в Монмартър Париж. Еклектика. Искам да зная що е то Имарет. 
Историята на сградата е свързана с името на Мохамед Али паша (и няма нищо общо с боксьора с това име), момче с албано-турски корен, родом от Кавала, останало сирак, познало бедност и глад от ранна детска възраст, което постъпва на служба в турската армия, прави шеметна кариера и се издига до паша на Египет, предприема грандиозни реформи в завладените земи и се смята за основоположник на съвремен Египет. След като се завръща в родния си край, той построява Имарет – обществена кухня с безплатна, топла храна за бедни, болни и всякакви хора, които не са в състояние сами да се изхранят, заедно с религиозно училище и приют за бездомни хора. Годината е 1817. Отомански пищен барок с арки, сводове, ниши, куполи, светилници, медни умивалници, ромон на водоскоци, всичко това видяно през ключалата на времето ме отнася направо в приказките на Шехерезада. Но не за това е моят разказ. Иде реч за състраданието като съчувствие в действие.
Питам се кое отключва най-ценното човешко качество - желанието да помогнеш, да направиш добро за другите, за онези, от които нищо не зависи в живота ти. Откъде минава пътят на съпричастност? Дали само през личното огледало на страданието? Колко състрадателен може да бъде човек, ако не е преминал пъкъла на лишението, бедността? Състраданието включва не само проява на внимание към страдащите, но също и действия в тяхна помощ. То има силата да облекчава мъката, носи дух на съчувствие към онези, които са потиснати и ни подтиква да изживеем страданието на онези, които страдат. Състраданието изисква търпение, доброта, мъдрост. Носи удовлетворението на свършено добро дело. Извисява и ни кара да се чувстваме полезни и пълноценни. Кое ни възпитава в човеколюбие? Безспорно религиите като морален кодекс дават основополагащите житейски постулати: "Обичай ближния" “Бог е любов”. Съчувственото разбиране на злочестината или нещастието на другиго, желанието да помогнеш, да утешиш, да облекчиш болката и да повдигнеш духа на страдащия човек, е извисяване до божествено.
Кога за последен път аз бях, кога за последен път вие бяхте състрадателни? Струва ми се уместно да си задаваме по-често този въпрос.
Facebook Iliana Alipieva | Instagram Iliana Alipieva
Тази статия все още няма коментари