English
Сигурно е богохулство тежко това, което ще кажа, но ни Джулая, ни Юрая ме възторгват. Още от времето, когато големият хит се въртеше до припадък по “терени” всяка събота, чак докато плочите, наричани “тави” безнадеждно се надраскат и не стават повече за слушане, а лентите на магнетофоните се разтеглят от превъртане за повторения и звукът започне да се изкривява. А може би точно поради тази причина. Нищо не събаря така безусловно интереса към нещо, както безкрайното повторение, пък било то и брилянтно рок парче.
Интродукцията на йониката във високите тонове, след това пронизващият звук на соло китарата за мен беше и си остана всеки път, когато го чуя много голямо изпитание на нервите. Причинява ми истинска болка. Освен това песента е непоносимо дълга - цели 10 минути, категорично над моята толерантност за близост с някое момче от купона, щото не бе прието да се отказва танц.
Танцуването на блус, ако може това да се нарече танц, е много изморително упражнение, ръцете, които служеха за регулиране на дистанцията с другия пол, отмаляват, поставени в неестествено положение върху раменете на другия с лакти на гърдите му.
Телата не се докосват, както по-късно стана модно. Бяхме свенливи, приемахме интимността като нещо съкровено и много лично, свят за двама. Дори и да харесваш този, с когото си на дансинга, не вървеше да се натискаш публично. В коя ера съм живяла, питам се като пиша тези редове? Пристъпваш от едната обувка върху другата и небрежно се опитваш да погледнеш към ръчния часовник “Заря”, за да видиш още колко ще се въртиш в спиралата “looking for love”. За капак на левичарка като мен, дето всичко ми е на обратно, започва безкрайното настъпване, щото тръгвам все в обратната посока. Не успяхме да се сродим с рока, колкото и да ми се искаше.
Тази статия все още няма коментари