English
„Кой доброволно пътува за Кърджали?“- е въпросът, който като неочаквано ляво кроше ме сполетява при обявеното на глас мое решение да се залутам из региона по време на дългите празнични дни.
„Ами аз тръгвам по своя воля, да.“ И дори съм намерила сродна душа да сподели с мен преживяването, което си е постижение с оглед на дестинацията. Непоколебима съм, ще вървя.
Кърджали. Градът ни посреща със типичния соц силует на сградите от преди 70 години в съчетание с ново строителство, буквално натикано между блокове и къщи в центъра му. Към гарата. Навигацията казва: „пристигнахте“, ама май се е объркала, щото път няма, off road терен с дупки и локви ни посреща и колата като спънат кон спира на ръба на първата голяма яма. Пустосваме джаджата, кръжим в околовръст и се чудим накъде, ама като няма друг подход – юруш през трапища и строителни отпадъци. Озоваваме се пред нещо като централен вход, под сянката на който се е приютил импровизиран склад за гранитогрес с шоурум на открито. Много интересно решение. Докато чакаме влака, може да купим обзавеждане за баня. На самата гара като даденост, няма да се спирам, че ще ви оцапам с прахоляк и паяжини като брюкселски дантели. Навън, на перона, там ни е мястото. Тоалетна?! „Само това не си причинявай!“ – казва моят боен другар. Единствената жива душа на хоризонта е ръководител движение – жена стегната, на токчета, спретната, гримирана, соанирана, в униформа, образ от друг сценарий, където всичко си е на мястото. Усмихната и мила, на кратка раздумка ни дава съвети как да пътуваме, какво да видим.
- Кой е нашият влак? – питаме.
- Ми този, на перона отпред – отвръща тя.
Нов-новеничък. Изваден като от целофан сякаш току-що, чист и за моя радост напълно безлюден. Преглъщам с няколко дълбоки вдишвания разочарованието си, че не е ретро мотриса, както много се надявах на това място, някъде в дълбоките дебри на турския регион, което всъщност от край време не е забравено от Бога, както битува в нашите представи, ами винаги е било в топла връзка с властта. Така се е реализирал и проектът с железницата по времето, когато Кимон Георгиев е бил министър на транспорта. Той е имал сантимент към града, в който е прекарал офицерските си години. Местните жители го склонили да се смени трасето на проектираната железница, за да мине през Кърджали, което не е било заложено в първоначалния план.
По вековната теснолинейка ще пътуваме с най-съвременен влак. Тръгваме по обяд и ще се приберем привечер. Преди да даде старт на влака с палката „слънчоглед“, жената ни носи плик с домашни мекици и бонбони. „Днес е Рамазан Байрам. Аз не съм туркиня, но колегите носят винаги почерпка за празника. Та и вие да се почерпите. Да ви е сладко!“
Влакът потегля с швейцарска точност, на секундата по разписание. Слънцето ще краси картината през цялото пътуване, напук на прогнозата за дъжд. Приемам го като дар и ми е хубаво. Трябва ми време, за да се отделя от милия жест, съвсем естествен и непринуден, да преживея това лирическо отклонение и да се събера за провеждане в изпълнение на основната идея на пътуването с мото: „Литературно четене и шампанско по теснолинейките на България“, епизод втори (и последен, щото няма повече теснолинейки в нашата мила родина): Кърджали-Подкова. И понеже влакът е бърз, пътят е къс, времето е кратко, трябва да се започне тутакси работа по провеждане на мероприятието.
Шампанското е искрящо и ледено, малките мехурчета като божествен еликсир се пръскат на безкрайно много дребни звездици из тялото, деликатни живителни струи, приближават те до блаженството на лекото, неусетно отлепяне от дребнотемието на деня, току-що приготвените домашни мекици, пухкави, въздушно меки, са неочакваната комбинация, едно внезапно включило се допълнение, което всъщност се оказва доста сполучливо и интересно. Остава само да разтворим Данте и неговия „Ад“, за да запълним програмата докрай. Но не за дълго. Прекалено е красиво и живописно наоколо за вглъбяване в образа на Вергилий. Данте продължава да е велик и днес, защото остана непрочетен и с наша помощ.
Влакът се движи високо над нивото на река Върбица, най-пълноводният приток на река Арда, следвайки нейното лъкатушещо из съвсем миниатюрната й долина корито. Бавна и ленива е този ден, сякаш и тя се е отдала на почивка и празненства. Пролетта е закъсняла и тук тази година, тепърва всичко се разлиства, събуждат се треви и дървета, цветя и птици за новия живот. Тъкмо минаваме по моста, който кара пътешественици като нас да предприемат подобни пътувания. Погледнат откъм Маказа е приказно-романтичен и живописен.
Отпускам се в удобната седалка. Всички шумове заглъхват. Едно кратко, мигновено потъване в ритмичното тракане на железните колелета, което отмерва разстоянието между снадките на релсите, ме отнася във времето назад. И тогава, преди повече от 100 години, този шум е бил същият, мярка за живот. Тази неизменност ми дава покой, чувствам се добре тук и сега. Има нещо трайно и вековечно, има корен.
Село Подкова е само крайна точка, без значение и без нещо, което да предизвика туристическия интерес. Дори и да искаме, няма как да посетим дървената джамия, построена за една нощ от 7 девици, градежът на която е направен без нито един пирон. Престоят на влака е само 15 мин.
По обратния път ще слезем, както ни посъветваха в Кърджали, на Момчилград, който е наследник на турския град Мастанли, известен регионален център от три века назад. Открай време е населяван предимно с турско население. Там ще останем половин ден. Ще преживеем от първо лице мирното съвместно съжителство на мюсюлмани и християни, и отново ще се почувстваме горди от верската толерантност по нашите земи. Ще посетим църквата Св. Цар Борис I и Старата джамия, която е на 300 години.
Реновирана наскоро, тя блести в цялата си красота за радост на вярващи и обикновени посетители като нас, поканени специално от имама да влезем и разгледаме гордостта на града. Ще се случи още няколко пъти да ни черпят за празника Рамазан Байрам със сладкиши.
Хубава си, Татковино! е възкликнал някога поетът П.Р. Славейков. Познавал е родината си, писал е много за нея, възторжен и вдъхновен. Ще ми се и аз да мога да бъда несломимо вдъхновена като народния поет. Само че ми е някак минорно. Не искам да се боря с емоцията. И в меланхолията има красота и мъдрост. Тук съм не за да съдя или да се тревожа.
На гарата в Кърджали отново ни посреща ръководител движение, жената която даде път на влака за Подкова. Искам да й благодаря за това, че промени неочаквано погледа ми към целия регион с милия си жест. Искам да й оставя нещо за спомен. Подарявам й новото си яке, още необличано. Тя се противи, изчервява се като девойка, протестира. Вече отдалечила се от нея, чувам едно сподавено „благодаря“. Обръщам се и запечатвам поруменелите й бузи, закичвам образа й върху усмивката си и потеглям. Добре ми е. Топло и светло.
В главата ми остава да звучи и едно друго пожелание на една много мила жена, също началник-движение на гара, но в Момчилград, която на пристигане ни посрещна с „Добре дошли! Разходете се на спокойствие, няма да пусна влака, докато не се върнете!“, а на изпроводяк рече: „И непременно да дойдете пак в нашия хубав край! Ще ви чакам!" А усмивката грее на лицето ѝ и озарява деня.
