English
Пътувам с приятел в странната роля на утешител в скръбта от нещастната му любов към жена, която тъкмо го е напуснала, заради друг мъж. Тежка драма, сърдечна болка, която нито шеметното каране по завоите из Балкана, нито до дупка надутото БГ радио, а най-малко аз, могат да потушат. Като няма настроение, поне да попълним някои исторически и културни празнини. Черепишкият манастир. Не зная как е останал извън познавателната ни програма от училище. Първото ми посещение на това емблематично място. Близо до Мездра, сред гигантски отвесни скали на Среден Балкан. Скътан като малко, ценно бижу, което се открива само на страстни търсачи. Построен през 14 в., опожарен от турците на няколко пъти, възстановен през 19 в.
Влизам в малката църквица Успение Богородично – скромна, еднокорабна. Фрески, дървен иконостас, за които никой не се грижи или поддържа. Новоизографисани икони в искрящ син цвят, на които би завидяла и Сикстинската капела. Рамките на тези икони драскат стенните рисунки отпреди два века. Инак снимането е стриктно забранено. Минал е и някакъв ремонтец. Всичко отново се е напукало, куполът се рони върху главите на хората. Няколко кръщенета има в този ден.
Около манастира все още се крепят на основите си, съградени преди векове в български възрожденски стил къщи. Едната е на турски богаташ, построил я в знак на благодарност за това, че дъщеря му се излекувала от неверна болест по чудотворен начин. Запуснати, безлюдни, със зеещи като черни дупки прозорци със счупени стъкла.
Вазовата тераса над реката в манастирския комплекс. Големият писател дошъл по тези места, след като прочел пътеписа на Алеко Константинов “Из Българска Швейцария”. Бил запленен от мястото. Тук е черпил вдъхновение за някои от емблематичните за творчеството му разкази, като “Една българка”. От терасата гледам вечния Искър - тежък и муден. Горещо му е и влачи водите си на забавен каданс. Няколко овехтели и мръсни книги на Вазов по лавиците на една преходна одая трябва да представляват музейна сбирка. Толкова са отделили на Патриарха на българската литература. До нея е килията на Софроний Врачански, облепена със зелени, фаянсови плочки, вероятно използвана за кухня по-рано. Книжен афиш с лика на Софроний, покрит със смачкан найлон трябва да вдъхнови за делото му и да ни накара да бъдем родолюбци. Хора няма. Дворът на манастира напълно запуснат. Както и всичко наоколо.
Извън пределите му се намира костница, до която се стига по стръмни стълби нагоре. От времето на Ботевата чета е. На самотек е оставено всичко. Манастирският комплекс е част от т. нар. Софийска света гора, обявен е за паметник на културата, както гръмко го наричат храм на християнството и българщината. Става ми болно. Ако това е отношението ни към история, религия, култура, тежко ни.
А си струва, по дяволите, струва си, да се види това, за което Алеко възкликва: “А хубав е наистина, Боже, колко е хубав този пусти Черепишки манастир!
