English
„Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна."
Албена
Йордан Йовков
Есен, благодатна и красива. Пътят под Балкана се вие плавно нагоре-надолу из планината, един пасторален шедьовър в топли жълти и оранжеви багри. Зеленото отстъпва внимателно назад, дава път на новия сезон като дискретно се оттегля за фон на пейзажа с различни цветове в палитрата на планината.
Заветната цел Жеравна изглежда далечна. Дет’ се вика, направо си е чак до морето. Въпреки това, избирам по-дългия път, подбалканския. Изкушавам се да спра в някой от възрожденските ни градове, из които лъкатуши, но удържам на порива. Скоро бях в Калофер, това, което видях ме натъжи.
Пътувам бавно, с наслада и благодарност за шанса да имам този слънчев и спокоен уикенд. След разклона за Шипка коли вече няма и удоволствието е пълно. Краткият дъжд само освежава цветовете след кратък порой.
Жеравна посреща с мек, слънчев залез зад силуети на хълмисти, обли форми, в наситено зелено и сиво-синьо. Отдалече прилича на рекламна брошура на екзотично място, много различна като атмосфера и рисунък от познатата градска среда. Селцето е кацнало на стръмен склон, къщите приличат на гнезда на птици. Стари сгради във Възрожденски стил, отвън с дървен обков, покриви с обли керемиди, с високи каменни дувари, дървени порти с железни резета. Резерват, оставен на самия себе си. Обезлюдено е, празни къщи. Дъждът е оставил изсъхнали вади върху прашасалите стъкла на прозорците, зад които могат да се видят истински шедьоври на изкуството - дантелите, които паяците са изплели, оставени на воля да творят.
Хора има малко. Местните са излезли на улицата, предлагат мед, цветни, ръчно тъкани черги, плетени чорапи и сувенири, стари носии, сечива, колкото да мине денят в някакво социално общуване с неколцината туристи, които все още се намират тъдява. Нищо не се е променило от първото ми посещение, преди повече от 30 години. И тогава Жеравна тънеше в неясна, мъглива, кадифено нежна меланхолия, която залива като вълна и дави бавно. Някаква тъга по отдавна отминали времена в картина, силно деформирана от призмата на спомените, където всичко е очистено от злободневието на битието.
Жеравна е Йовков – сърцеведът на българското село, писателят с поетична проза с красиви и добри герои, сладкодумният разказвач на митове и легенди. Закърмен е тук, където животът е бил винаги много труден. Мъжете отсъствали почти през цялото време. Ходели овчари в Добруджа, където земята е плодородна и има храна за животните. Женитбите били уговаряни от майките в дълги търговски преговори. Бракът е бизнес модел, вид предприятие, което трябва да бъде планирано, подредено, организирано, финансирано и да се знае предварително кой какво влага в него. От големината на раклата със зестрата на булката зависело колко добре ще се задоми тя. На годежа бъдещият младоженец не присъствал лично, а бил представляван от своя калпак, поднесен на поднос! Самият той се явявал едва на сватбеното тържество, след което отново заминавал за Златна Добруджа.
Къщата за гости, в която ще нощувам е току на площада. Облицована с потъмняло дърво, такава е, каквато е била от времето на построяването й. Била е собственост на заможен човек, защото е на два ката. Вратите са малки, одаите също, таваните са ниски, стълбищата тесни. Опитвам се да вляза в обувките на нашите прадеди. Не е било лесно. Бедност и тежък труд.
В родната къща на Йордан Йовков съм. Паметта понякога си прави шеги. В спомена ми е голяма двуетажна сграда, а то - малка къщичка с две стайчета. Тогава обожавах Йовков и брилянтния му изказ. Беден е бил писателят. Трудно е било детството му. Само Балканът е вдъхновяващ тук. Намерил е утеха в народното творчество. От него е черпил вдъхновението си. Неспособен да се адаптира към войните, той бяга в един свой, по-добър свят, който населява с красиви и благородни герои. В двора на къщата има негов паметник. Няма посетители, тишината е ненарушима.
Присядам за малко в двора. Някой е насадил цветя и е дал малко красота на мястото. Опитвам се да гледам през очите на Йовков. Залез слънце, покой. Диша се свободно, хоризонтът е широк, от високо планината е далеч зад поляни, долчини и ридове. Романтично и хармонично.
По пътя обратно минавам покрай къщата на Димчо кехая, един от най-заможните хора в Жеравна, който поръчал и платил направата на уникалните калдъръмени улици, за да не си калят фустите жените като ходят навън.
До днес хора и коли ползват тези пътища, които опасват цяла Жеравна, направени преди повече от век по римски образец – с улей за отвеждане на водата. Сполай за добрината и щедростта. Неволно правя някакви аналогии със сегашното време, но бързо се отърсвам.
В двора на селската галерия са подредени произведения на местни килимарки. Харесвам си една многоцветна черга, която се оказва труд на най-голямата майсторка. Моля да я поканят на среща, иска ми се да се запозная с една от последните живи легенди на ръчно тъканите килими. Баба Коля е на 83 години. 40 години в държавното предприятие, после 20 години на частно, само работа е познала през целия си живот. Работиш ли още, питам. Каза, не. Нямам сили. Искам, но след 80 вече не мога. Иначе е кипра. С прическа, с тоалет в хармонично сиво с животински принт на блузката, косата й не е бяла, а руса, навита на ролки. Пийва ракийка. Не разрешава помощ, сама се справя със стълбите. Най-добрата е, казва, защото никога не си е спестявала работа. Основното в тъкането е да внимаваш и броиш редовете, да помниш шарката и да се набие плътно вълната във вътъка, а това е голямо усилие. Никой не го прави вече, казва. Ще пазя нейния килим, като реликва от изчезналата България.
Всяко пътуване носи нещо изключително, учи на нещо, винаги дава ново познание. Зная го. Всеки път е така. Поантата на всичко преживяно дойде съвсем неочаквано и ме порази като мълния. Случайно се оказвам гост на тържество по повод приятелски празник. Обяд на двора на етнографската галерия на ниски кръгли синии с трикраки столчета, пъстри черги по ливадата и пухкави килими по дуварите. Музикалният фон е българска народна музика. Не я разбирам, не я слушам, признавам. Не ѝ обръщам много внимание и в този час. Ранен следобед е, някакво общо отпускане и мекота владее наоколо.
Слънцето преваля леко, сенките се удължават. В един миг погледът ми попада на мъжка фигура. Маркира танцови стъпки, най-напред леко, като щрих. Постепенно ритъмът прониква в тялото и променя изказа му. Движенията стават по-ясни и оформени. Преминават като тръпка, раздвижват го постепенно цялото. Вливат в него живот и енергия. Танцът започва. В него има радост, има смях, има страст, има шега, има надмогната неволя, има философия, има мъдрост, има мъжка сила, има самоирония, има задявка с къртовския кърски труд, има еротика, има закачка, има намигване на съдбата, нелеката, има оптимизъм. Лицето е озарено, усмивката е широка и блага, изворно сините очи греят, отразяват небето. Раменете ритмично редят дяволити повдигания, китките правят широки, изящни кръгове, после дланите се отпускат леко надолу, към земята -кърмилница, сякаш да заземят и подредят света наоколо. Тялото се движи с деликатна грация и приказна лекота, стъпалата сякаш не докосват земята, а само леко я погалват, след това с красив, ритмичен отскок рисуват друго филигранно движение. Един мъж в завладяващ танц. Един танцьор в екстаз. Музиката го е пренесла в друг свят, много красив и хармоничен.
Гледам в захлас. Не мога да откъсна поглед от него. Хипнотизира. Завладява. Красиво е до болка. Това ли е нашата народна музика? Прекрасна, чувствена, дълбока, истинска! Изведнъж разбирам магията на тези звуци. Усещам ги като вибрации в тялото. Цялото ми същество се изпълва с ритъма на тези нови трептения. Аз ставам звука и танца. Не е танц, свещенодействие е. Божествен ритуал на единение и посвещаване на мировата хармония и чистота. Облазявам човека, който е стигал до този връх. Този човек води ансамбъл Българе. Не знае какво добро дело направи за някого, без да подозира дори. Отвори сетивата ми за музиката на моята земя. Благодаря ти, Христо Димитров! Просветли още една душа за българския фолклор.
