English
Вихрен
Към върха.
В началото пътят е лек и полегат, буди ведрост и настроение за големи начинания. Приятно се върви, сякаш само за забава. Оптимизъм трепти из въздуха. Бодра стъпка, тон за песен, тук-таме малки водни пространства, в които се оглежда синьото небе на нашите надежди, ухание на красив авантюризъм, млада и свежа зеленина. Другари много.
Постепенно пътеката става стръмна и тясна. Внимание! Миг разсейване може да коства изпадане извън трасето. Разминаваш се ребром с насреща идващите. Пейзажът сменя палитрата. Зеленото постепенно предава позиции и отваря място на землисти тонове – охра, жълто и пак охра. Почиваш по-често. Събираш достатъчно въздух в дробовете за следващата отсечка от трасето. Нагоре.
На последния етап вече няма пътеки. Сипеи на водопади се стичат от върха надолу. Ходът се забавя. Спираш в опит да балансираш страдащото тяло. То с благодарност приема глътката покой. И продължаваш. Но има още нещо, което те гнети и пречи да тичаш към върха. Скрупулите, тези малки ръбести камъчета, които незнайно как влизат и ужасяващо досадно започват да властват в твоите собствени обуща! Спираш, отърсваш се от тях, но все някое малко камъче е останало. Към него бързо се промъква още някое и отново спираш, за да се почистиш. От уж, ей го де е, става дълго пре-дълго да се покачиш до заветната точка. Погледът напред среща само отвесните стени на конуса от каменни реки, пулсът бясно се вълнува. Ситни стъпки с усилие бележат катеренето. Останал е само камък наоколо, растенията предпочитат завет и закрила. Обръщаш се назад. В панорамен кадър някъде в далечината сивее езеро като отворено око на риба мряна. Долу, докъдето вижда погледът, е зелено и свежо. Малко по-нататък е тъмносинята Рила, хубавица с ненагледна красота. А щом вдигнеш поглед нагоре, пред теб Кончето изкушава с прелестните си форми. Трудно било, казват, качването по него. Удоволствията си имат своята цена.
На върха.
Обедното слънце е обляло всичко в злато. Огнената му пелена кара формите да вибрират. Светлината жигосва очите с палеща яркост. Цветовете чезнат. Огън запален в очите. Притваряш клепки. През ресниците остават на фокус само контурите на панорамна гледка, изчистени от детайл. Прости форми, като в пейзаж на Хирошиге. Погледът се плъзга по ръба на околните планински хребети. Изглеждат болезнено остри, потъмнели по ръба, където срещат небето, което слънцето също е обагрило в подходяща тоналност – бяло, до болка искрящо. Изумително красиво. Милиони години съзидателен труд. Неутрални цветове в хармоничен монохромен пейзаж. Такава е природата, в каквато и гама да рисува, картината й е изящна, красива и вълнуваща. Може да повтаря нюансите на един цвят безкрай, без това да звучи монотонно и скучно. Гордият Пирин. Върхът. Място за наслада. Време за отдих. Чувство на лекота.
Гърдите се отварят. Поемат на големи кристали въздух с дъх на божествена чистота. Единение със света наоколо. Изчистване. Хармония. Мир. Унисон. Баланс. Красота. До болка. Хоризонт. Вечност. Пречистени сетива. Усамотение – красиво и търсено. Вихрен. Горд. Сам. Величав. Над него кръжи сокол скитник – по-бърз от гепарда е. Волна, красива птица, черно-белите крила като леки ветрила рисуват ефирни пейзажи във въздуха. Сълзи. Облекчение. Сладост. Тъга. Копнеж. Изкристализиране. Светлина. Екстаз. Освобождаване. Пътят към върха като алегория на житейския път.
От нейде вятърът носи облак, сив и плътен. Иде с тътен от запад. Фучи. Брули. Нахлува безпардонно, пилее мислите в главата. Могъщ. Властелин. Оставяш се на силата му. Изпепелява всичко, което носиш. Той те води. Чисти. Тъгата хваща по друг път. Погледът се избистря. Няма мисъл. Няма страх. Мир. Блаженство! Затваряш очи. Единение. Ликуваш. Свобода! Честваш краткия празник. Ти си прашинка от мирозданието. Вечността в мигновение.
Facebook Iliana Alipieva | Instagram Iliana Alipieva
Тази статия все още няма коментари