English
Един вълнуващ и красив разказ на Илияна Алипиева за пътешествието й
до Коня, родното място на големия източен поет на Средновековието и
създател на дервишките танци Джелаллядин Руми
текст ИЛИЯНА АЛИПИЕВА
Сладкодумната Елиф Шафак с красивото си слово ме отведе към Руми - най-големият поет на Изтока. Мевляна - Учителят, който от проповедник на исляма, след духовно просветление се превръща в най-чувствения поет на Изтока. Историята на живота му, това, което е оставил за поколенията бе толкова вдъхновяващо, че ме изстреля на път. Разгеле, намерих и приятели, с които заедно да отидем там, където са корените му - Анадола. Само диви ентусиасти тръгват за Анадола - име страшно и тъмно с дъх на прахоляк и кал. Затова и някои от нас ще носят единствено гумени ботуши, за тоя джандем, макар Диор. Ще влезем плавно в атмосферата на тази “пустош” (блажени незнаещите!), като направим буферна спирка най-напред в
ИСТАНБУЛ
Привечер в залива Златния рог. Пред нас гора от силуети на джамии и минарета очертават типичната картина на изумителния град на Босфора, наричан още през вековете Византион, Константинопол, Цариград, който се простира на два континента, на две морета, намира се на кота нула над морското равнище, събрал е в себе си религии и етноси, дълга история, древна култура, преживял е имперско величие и размах, падане на империи, несметни богатства, държавни банкрути, устоял е на пожари и страховити земетресения, вечно жив мегаполис, в който се чувствам винаги уютно и топло, потъвам в персийските килими, топлите краски на керамиката, в меките талази на водите на Босфора, в приглушения залез в омара, уханието на сладък чай, и усмивките на хора, които ме наричат “комшо”, хранят се върху вестници на обяд набързо и това не е признак на простотия, а обичай. Работят много, получават малко, всички те, но приели съдбата си, трудят се усърдно, умеят да приласкаят госта си, да го накарат да се чувства добре дошъл със сърдечното си приемане. Мекият глас на мюезина час по час се извисява над града и приканва вярващите да се отдадат на молитва. Свят другоземен, различен, далечен, макар близо до нас, затова вълнуващ и интересен.
В Истанбул неизменно винаги ме зове площадът Султан Ахмет, където се намира най-старият исторически паметник на града - египетският обелиск, а също и античното бижу на града, най-красивата негова перла - църквата Св. София, построена преди 15 столетия от император Юстиниан с невиждан размах, разточителност, нови архитектурни и конструктивни решения. Църквата е пленителна и неповторима. Най-голямата христианска църква в продължение на близо десет века (до построяването на Свети Петър в Рим), издигната да прослави новата религия - християнството и наречена на Божията премъдрост, тя е най-вълнуващото място на града. Красиви, многоцветни мраморни стени, огромни арки с величествени колони, златни мозайки, естествена светлина, която блика от множеството прозорци, Светата майка с Христос на ръце, която посреща посетителите, е всеки път неизменно много вдъхновяващо преживяване. При завладяването на Константинопол от османците през 1453 г. църквата е превърната в джамия. Две религии в стълкновение и надпревара за надмощие. Много християнски символи били замазани или унищожени. Върху златните мозайки били нарисувани картини с ислямски мотиви. Но духът на църква си остава запазен. Винаги се чувствам горда, че съм част от този свят, когато пристъпвам във величествения храм. На тръгване задължително завъртам палец за здраве на магическата колона. Точно срещу Света София като контрапункт, се намира Синята джамия, построена от Сюлейман Великолепни – най-големият османски завоевател, също много красива, светла и огромна. Аллах е светлина, затова има много прозорци и огромни свещници. Поради светлината джамията изглежда ефирна и лека. Но днес ще се концетрираме върху наследството на западната цивилизация тук, тъй като времето е кратко.
Съвсем наблизо до Света София се намират:
ЦИСТЕРНИТЕ – огромни резервоари за вода, които са също плод на гения на изумителните римляни. Отново Юстиниан е техният строител. Някога над тях е имало дворец, който не е оцелял. Те представляват най-голямото покрито водно хранилище в Истанбул. Водата се доставяла по акведукт от 19 км разстояние. Запасите от вода правели града устойчив на нападения. Слизам надолу по стъпалата на времето назад. Изключително красиво осветена колонада от 12 реда по 28 високи колони с арки, между тях пътеки върху водните пространства ни води из дебрите на историята. Прилича на декор за театрално представление. (“Джеймс Бонд” също е бил тук!) Светлина и музика подчертават красотата много изискано. Минаваме покрай пауновата колона, покрай рибите, почти невидими в полумрака. Спокойствието на вечните неща владее тук. Омиротворяващо, с лекотата на прозрачните води, пространството се е вплело във времето. Ето я и най-впечатляващата колона, чиято основа изобразява най-страшната от сестрите горгони - Медуза, митично чудовище в образа на жена с коси от змии, пазителката на домашното огнище, която превръща в камък всеки, който дръзне да я погледне в очите. Главата и е обърната надолу, защото поверието гласи, че който срещне погледа й се вцепенява.
ДОЛМБАХЧЕ е първият дворец, построен в европейски стил. В опита си да реформират и осъвременят държавата си султан Абдул Меджид I и синът му Махмуд II, с направените от тях реформи ( като например да разпуснат еничарската армия) само спомогнали за по-бързото разпадане на империята. Построен в средата на 19 в., за престиж и демонстрация на сила, дворецът струвал 35 тона чисто злато. Това довело държавната хазна до банкрут и се наложило Турция да вземе държавни заеми от Великобритания и Франция, което от своя страна дало възможност за външна намеса на тези две големи държави в политиката на Турция.
Дворецът е богата взаимност на барок, рококо и неокласицизъм в хармония и съзвучие. Името му дава заливът, на който е построен – Запълненият залив на Босфора, послужил за основа на екзотичната градина с превъзходна пищна растителност. Дебели килими водят по парадното стълбище с кристални орнаменти към необятната зала с най-големия кристален полилей в света. Богатство и показност. Красота и разкош.
АНАДОЛА. Мала Азия. Звучи зловещо, потискащо, побиват тръпки, ако обърнем поглед назад в историята, във времето, когато будни бъргари били заточавани в страшните зандани на Диарбекир. Но ние гледаме напред. Стискам в ръка кутия френски “макарони” на Ладоре като сламка и за връзка с “цивилизацията”. До последния миг в този град ще си я пазя. Коня. Равнина, докъдето окото може да види. Шосе право, широко и осветено води в сърцето на града. Хотелът, огромен, луксозен се намира насред полето. Нямам извинение пред доверилите ми се, които ме гледат от упор с неизказан укор за избора ми. Всички отдъхваме на следващия ден, когато виждаме с очи на живо, че в същия този хотел е отседнал г-н премиерът Ердоган и че той също е дошъл за празненствата, посветени на Руми в Коня, повод и за нашето пътуване. Мигом пътуването промени коренно тоналността и чувствително се разведрява моят приятелски хоризонт. Празникът започна. Дори и гумените ботуши не трябват! Древен град е Коня, процъфтявал още от времето, когато е бил част от пътя на коприната. Съхранил жизненост и традиции той днес е религиозната столица на Турция. В него израства, живее и работи големият източен поет на средновековието, суфист, създателят на дервишките танци, нестандартният тълковател на Корана, дефинирал по нов начин любовта и посвещението на бога, създал мъдри и вечни стихове, вдъхновител, пример за последователите си и за обикновените хора, най-превежданият на запад поет – Мевляна. Така наричат всички тук Джелаллядин Руми, любимият учител. Култът към него не е угаснал 7 века след неговата кончина. Всичко в града носи неговото име: централният площад, булевардът, Университетът, пиците в заведенията, специално изграденият театър с кръгла форма, построен за дервишки представления. Градът е оживен и шумен, пълен с живот, с млади хора и много красиви момичета. И с божествените фурми, плодът на Аллах. Има стотици видове и се предлагат на всяка крачка буквално. Старата джамия, Зеленият дом - музеят на Мевляна, разходката по централната улица са само въведение в темата на нашето пътуване. Къщата на Руми е и музей, и семеен мавзолей, и е най-посещаваното място тук. Наред с гробницата на великия учител има множество ценни реликви и редки книги, издания на корана, историята, съхранена, подредена, представена интересно с вещина и професионализъм. По ориенталски пищно и богато. 
На финала сме. Върховият момент на пътуването ми. Големият празник е на 17 декември, денят на смъртта на Руми, който той нарича “Сватба с Вечността”. Поетът на сърцето, вълнуващ и днес. С огромна трепет очаквам представлението на неговия танц на любовта – сема. Казат, че това е танцът, с който душата се извисява, очите се отварят, сърцето на човек се изпълва възторг и той се слива с божественото. Руми го нарича духовен концерт. За празника от цял свят се събират практикуващи дервиши, които не са професионални танцьори, а последователи на Мевлявана суфи. Дълго време, гонени като сектанти, те вече открито могат да изповядат своята религия. Представлението започва. Под музикален съпровод на рабап и флейта хафезът рецитира стихове на Руми. Множество от мъже на различна възраст, облечени с вълнени наметала (откъдето идва името им – “суф” означава вълна на арабски), с високи цилиндрични шапки, подобни на надгробни паметници (под тях са погребали егото си) се нареждат по ръба на кръглата сцена, покланят се пред своя водач. Започва ритуалният танц. Първата фаза е опознаване - завъртат се три пъти, след което свалят тъмните наметала. Те са символ на света. Освобождават се от него. Отдолу са облечени в бели кафтани, разкроени силно надолу, с тежки краища, които описват плавни рисунъци при движението на танцьора. Под него има бели панталони, черни пантофки. Следва втора фаза – съзиране. Започва въртенето на телата. Отначало бавно. Дясната ръка е вдигната над главата с длан нагоре. Така се поема Божествената енергия от вселената. Главата е леко наклонена встрани. Лявата ръка е обърната с дланта надолу. Тя предава Божествената енергия на земята. Дервишът е само проводник на божественото към земното. Въртенето постепенно засилва ритъма. Започва въртене на ръцете - трета фаза – единение, отдаване на приетото от бога. Дервишът се движи едновременно около себе си и около цялата сцена. Въртене дълго, замайващо, завладяващо, смайващо. Въртене на земята около слънцето и символичното пътуване, при което танцуващият се приближава към бога и истината. Стъпките са малки, плавни, красиви, сякаш по вода. Мъжете са на различни възрасти, от младежи до доста напреднали във възрастта хора. Всички те танцуват с грация и лекота. Музика далечна, мелодична, нежна, меланхолична се лее като красив поток на небесен водопад. Пренася в други светове, в други измерения. Отделяне, полет, екстаз. Светлините в залата преливат от розово, през златистожълто до синьо, огряват фигурите, които са жива картина на забавен каданс с неповторимо нежни образи. Танцът е красив до болка. Омагьосващ. Разтърсващ. Танцът на пеперудата. Прелестна, лекокрила, нежна като ласка, ефимерно създание, погледнало към слънцето. Миг светлина преди да изгори.
Тази статия все още няма коментари