English
Приятелството е като ходене по въже между небостъргачи над цирковата арена на живота. Не е ясно защо захващаш този път между две крайни точки върху дълбока пропаст. Може би, защото жадуваш човешка близост, топлота, обич, признание, разбиране, съпричастност, вибрации на другиго, които са с хармонична на твоите трептения честота. Един свят за двама, който пълни пространството по неповторимо очарователен начин. Труден и много деликатен път е това. Еуфорията от дивното начало е кратка прелюдия към трудната пътека на дружбата с друго човешко създание. Разбираш постепенно, че трябва да стъпваш внимателно на малки и предпазливи стъпки с леки неподплатени на ходилата туфли, най-добре ушити у дома от мама (вълшебницата, която винаги знае какво ни е нужно), като тези на Ник Уаленда, Кралят на ходенето по тънко въже. Обувките са меки, за да се запази чувствителността в усещанията за малките неравности, които нозете могат да срещнат от разкъсалите се влакънца по опънатото като струна въже на човешкото общуване с неговите нескончаеми предизвикателства. Пантофите са и за щит срещу прежулване от ръбовете на въжето при търканията на его до нажежаване.
Основата, върху която се гради целия процес е изключително малка и неустойчива – цялата конструкция се крепи на две стъпала – доверие и поносимост, поставени едно зад друго в движение напред, към другия. Концентрация, прецизност, балансиране, внимание, редовни упражнения, търпение, посвещаване, постоянство, отдаване, деликатност, много обич, разбиране, време, снишаване на аз-а, толерантност. Хиляди дребни наглед подробности изисква опазването на крехкото кристално кълбо на едно приятелството.
Когато усетиш нестабилност, хващаш въжето между пръстите на краката си. Разтваряш ръце за баланс, продължаваш напред. Пътят към приятеля е непредвидено дълъг, макар да изглежда на измеримо разстояние. Никога не знаеш какви неочаквани промени носи времето. Изненади се пръкват внезапно от всевъзможни посоки. 
Един лек неочакван повей може да промени драматично, дори фатално хода на едно приятелство. Илюзия е, че приятелите са даденост и са завинаги. Миг невнимание и може да полетиш в бездната на забравата. Завинаги. Необратимо. Пък ти само бе протегнал ръце за прегръдка! Пропадането е като сън, бързо, краткотрайно, но траяло сякаш векове. На лента се въртят спомени, емоции, минали моменти. Светлината се топи с мълниеносна скорост. Опитваш да се хванеш за нещо, но намираш само празнота. Спиране няма. Мракът поглъща в черната си паст всеки светъл атом надежда за спасение. Никой не поглежда в пропастта. И защо ли? Там е така черно, непрогледен мрак. Удар! От него се разпръскваш на милиони парчета изгубеност. Вятърът ги понася волно нанякъде. Една прашинка от строшеното приятелство попада в окото на приятеля и подобно на Кай в приказката за Снежната кралица, сърцето му става ледено към някой, когото е обичал. Потъваш в забвение. Безвъзвратно.
