English
Слънчева сутрин, 15-ти септември. Смълчано множество от деца и юноши, изпълнили училищния двор. Директорът на школото в ролята на бог, който разполага с цялата власт над съдбите на децата и на месия, който трябва да ги приласкае в лоното на знанието с кратко патетично слово, бойко и вдъхновяващо. До него фигурка дребна, мъничка, на момиченце със синя кордела на главата в първия в живота си учебен ден. Стои омагьосано от гледката на безчетните редици, строени по класове ученици, облечени в черни униформи. Държи в малките си ръчици голям месингов звънец, с който ще даде старт на учебната година. Но е мъничко детето и няма сила да задвижи тежката камбана. И се вълнува бясно, сърчицето като птиче пърха в гърдите му.
Ръцете не слушат, треперят. Тогава от нейде се чува “давай, русокоске, можеш!” и този възглас се понася като вълна върху букетите от карамфили, донесени за учителките, повдига ги на повърхността, над главите на децата и се получава цяло море от червени цветя. Понася детето на гребена на красива еуфория. Магичен е моментът. Незабравим. Звънецът бе ударен. Малкото момиче бях аз.
Така се влюбих в училището. Остана си мое любимо място. Беше ми забавно и интересно там. Отивахме сами до училище, внимавахме в час, усвоявахме бързо и не ходехме следобед на занималня, правехме куп бели в свободното си време, падахме в реки, крадяхме чужди череши, залавяха ни, дърпаха ни ушите, бягахме от час, когато ни бе скучно, изключваха ни, борехме се за своята правда, изнасяхме представления, печелехме олимпиади, имахме “най-добри приятели”,
с които вярвахме, че ще бъдем заедно завинаги, влюбвахме се, растяхме спокойни, обгрижени, откривахме всеки ден нещо ново за себе си и за света наоколо от науките или по емпиричен път, възторгвахме се от забранени песни, декадентски книги, ходехме по забави, танцувахме бясно, играехме на шише и се целувахме без да знаем как се прави точно, ядяхме сандвичи с лютеница и пастет и бяхме щастливи. Растяхме волни.
Майките ни ни подвързваха тетрадките за първия учебен ден и ни изпитваха дали сме научили “Жив е той” наизуст и после таблицата за умножение. Приготвяха ни манджите за всеки ден, плачеха на училищните тържества. Бащите отговаряха за респектиране на провинилите се палавници. Родителите работеха по 6 дни в седмицата и бяха с нас всяка свободна минута.
Те бяха здравите корени, от които растат малките цветя, огрени от слънцето на личния пример наоколо и чистият въздух на личното пространство, толкова важен за формиране на личностите им.
Днес родители вече, хулим системата, учителите, оставаме всичко на училището, нали си плащаме! За училище, за уроци, за треньори, за шофьори. А може би е нужно мъничко смирение и мъдрост, която сваля егото и като тиха вода напоява младите растения, слиза на език, който те могат лесно да разберат и усвоят, мъдрост, която разкрива красотата и богатството на това, което е правилно, ценно и непреходно. Защото да си родител е работа на 24-часов работен ден. Седем дни в седмицата.
Растенията никога не се оплакват. Така и децата често страдат в мълчание. Наша работа е да се стремим скъпоценния разсад, който е в нашите ръце да расте, зрее и даде здрав плод нататък.
На добър час в школото, родители!
Детенце хубаво,
пиленце любаво!
Къде под мишница
с таз малка книжица?
Отивам, бабичко,
макар и слабичко,
книга да се уча,
добро да сполуча
Иван Вазов
